Читать «Библиотекарите» онлайн - страница 2

– Абигейл - обърна се старецът към момичето. - Легни по корем и пъхни фенера в дупката. Кажи ми какво виждаш.

Тя се подчини без никакво колебание, но копачите заотстъпваха назад. Старецът ги наруга, но не можеше да види накъде тръгват, защото трябваше да държи момичето за глезените.

– Виждаш ли нещо, дете?

– Има книги! - извика тя. - Много книги. Там долу има цяла библиотека, точно както ви казах!

Абигейл се изправи. На светлината на фенера старецът видя, че лицето ѝ е мокро от сълзи на облекчение.

– В такъв случай трябва да слезем долу, нали? - рече той. - Вие двамата, донесете стълбата.

Работниците обаче вече бяха на няколко метра, омитаха се скоростно.

– Къде отивате? - надвика вятъра старецът.

– Както казах, оправяйте се сами, скуайър - отвърна единият работник. - Не сме идвали тук и няма да се върнем. Това място е прокълнато. Изобщо не трябваше да се съгласяваме с предложението ви.

–Ами парите?

– Задръжте си ги - отвърна гласът, този път още по-отдалеч.

– Е, млада госпожице, останахме само ние двамата - въздъхна старецът. - Да разгледаме тази ваша библиотека, а?

Ако стълбата беше мъничко по-къса, плановете им нямаше да се осъществят. Старецът пусна момичето първо - то бе достатъчно пъргаво, за да може да се спусне заедно с фенера.

Когато главата ѝ изчезна, старецът се хвана за края на стълбата.

Соленият вятър го заблъска свирепо в лицето и разроши косата му.

„Да не би някаква сила да се гневи на натрапничеството ни?“

Старецът преглътна опасенията си, обърна гръб на дупката и болният му крак намери пипнешком горното стъпало.

И тъй, Бенджамин Франклин направи първата си крачка надолу към Библиотеката на Вектис.

1.

Панама Сити, Флорида, 2026 г.

Първото нещо, което чу, беше хъркането - ниско и кънтящо. За момент си помисли, че някой е пуснал двигателите, тъй като гърленият звук от каютата за гости страшно напомняше на грубото ръмжене на двата „Крусейдър 454“, когато работеха на празни обороти. Вбесяващи антики, които изискваха суетня и увещания, за да вършат това, за което са били създадени.

Също като мен, както обичаше да казва Уил Пайпър.

Погледа известно време тавана от тиково дърво в голямата каюта, след което дръпна завесите и отвори прозореца. Плътната бяла омара беше типична за януари. Скоро щеше да се разпръсне. Ако можеше да се вярва на прогнозата, днес температурата щеше да скочи до 21 градуса. Не беше зле, особено като си помисли човек, че във Вашингтон пак обещаваха десет сантиметра киша. Уил си помисли за сутрешната си мисия. Предизвикателството не беше от тежките - трябваше да убеди Филип да излязат на лов за риба тон в Мексиканския залив.

Възглавницата му беше топла. Тази на Нанси беше хладна и недокосната. Уил я придърпа под врата си и затвори очи. Хъркането на Филип не преставаше, но дори да беше тихо, Уил надали щеше да успее да заспи отново. На шейсет и четири години бе изгубил онзи черен, лишен от сънища сън от младините и макар да му липсваше ужасно, той бе благодарен, че поне косата и потентността му не са мръднали.