Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 41

След половин година приключих - стотици хиляди думи, анотиран и проверен текст. Щеше ми се изчистването от предишния ми живот да е пълно - бях написал последната глава от онази епоха и я бях пуснал по течението, като погребална баржа от миналото. Гордеех се с книгата - наречете го служене на обществото, наречете го наивност, ако искате, но смятах, че ако опитът ми би могъл да помогне да се постави на мястото му дори и един човек като Христос Николаидис, значи трудът ми си струва.

След внимателна проверка от екип анализтори, работещи за директора на ЦРУ, книгата беше издадена от малко издателство, което пускаше сърцераздирателни мемоари за бягства от Куба и убийствата на честта при арабите. С други думи, това беше таен клон на ЦРУ.

Издателят очевидно беше свикнал с автори, чиято самоличност трябва да се прикрива, но дори и при това положение моят случай беше комплициран - когато предадох значката си, решиха, че знам твърде много за националната сигурност - дотолкова, че никой не бива да научава името ми и с какво съм се занимавал. Подмолният свят отне самоличността и биографията ми.

Когато книгата най-накрая се появи, Джуд Гарет не само се появи като автор, но и му създадоха съвсем нова идентичност. Всеки, който се интересуваше, получаваше следната информация:

Джуд Гарет, завършил университета на Мичиган, е служил четиринайсет голини в правоохранителните органи - първо в шерифската служба в Маями, после като специален следовател във ФБР. Загива при разследване в Чикаго. Ръкописът на книгата му, по която е работил усилено, е намерен в неговия кабинет скоро слел смъртта му и представлява прощален завет на един от най-добрите следователи на света.

Беше истина - поне донякъде. Имаше агент на ФБР на име Джуд Гарет и той беше покойник - загинал в автомобилна катастрофа на път за дома след работа. Неженен, самотник, почти без интереси извън работата, издателите просто присвоиха самоличността му и посмъртно му осигуриха литературно постижение, каквото не би и сънувал приживе.

Трябва да призная, биографията му ми харесваше и ми допадаше фактът, че е мъртъв - имам предвид, кой би тръгнал да търси покойник?

Е, някой го направи.

Когато книгата най-накрая излезе, а погребалната баржа почти изчезна от поглед, започнах за първи път в съзнателния си живот да живея в свят без тайни. Гледах смеещите се жени с люлеещи се бедра, разхождах се по булевардите на Париж и когато пролетта стана лято, започнах да вярвам, че всичко е възможно.

Проблемът с шпионския бизнес обаче е, че макар и да можеш да се оттеглиш, никога не можеш да го напуснеш. Предполагам, не съм искал да го призная тогава, но след живот като моя остават твърде много отломки - хората, които си наранил, не забравят. И някъде в задната част на мозъка ми се бе отпечатал урокът, който набиваха в главата ми, когато бях млад и кариерата ми беше пред мен - в този бизнес не можеш да се учиш от грешките си. Няма такъв шанс. Ако допуснеш грешка, умираш. Могат да те спасят само интуицията и уменията ти. Превърни ги в част от душата си. Вероятно съм се вслушал, защото половин година след оттеглянето ми забелязах такси с пътник да обикаля квартала. Никой не прави това в Париж. При хаотичния трафик това може да отнеме часове.