Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 40

Бях на трийсет и две и осъзнах, без да нося вина за това, че съм обучаван за танкови сражения в Европа, а се оказваше, че битката е с партизани в Афганистан. Харесва ли ми, или не, историята ме бе подминала.

На друго ниво, много по-дълбоко, знаех, че искам да намеря нещо - нещо, което ми беше трудно да назова... повечето хора го наричат любов, предполагам. Исках да се разхождам по пясъчен плаж с някого, без да мисля на какво разстояние поразява снайперът. Исках да забравя, че първо усещаш куршума, а чак после чуваш изстрела. Исках да намеря някой, който да ми покаже какво означава безопасен пристан.

Знаех с цялото си сърце, че ако не си тръгна от подмолния свят сега, няма да си тръгна никога. Да обърнеш гръб на всичко, което познаваш, е трудно, едно от най-трудните неща, които човек понякога прави, но не преставах да си повтарям едно.

Ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.

14.

Написах оставката си късно онази нощ в хотела, изпратих я на следващата сутрин с дипломатическа поща и незабавно отлетях за Лондон.

Следващите три седмици използвах, за да приключа започнатите дела и да предам папките на ФБР - при първата от множеството огромни промени в американската разузнавателна общност Дивизията беше закрита и нейните отговорности бяха поети - след десетилетни опити - от федералните.

По някаква ирония последният ми ден на поста беше в Берлин, където започна всичко за мен. Заключих кабинета за последен път и придружих хората до летище „Темпелхоф“, за да ги изпратя на полета им до дома. Стиснах им ръцете и - агент до последно - ги уверих, че ще летя по-късно.

Вместо това излязох през предната врата със съвсем нова идентичност, качих се на такси и отидох с него до автокъща, от която купих „Кайен“ турбо. С петстотин конски сили реших, че съм готов за аутобана.

Хвърлих багажа си отзад и вечерта бях отминал Франкфурт. Рано сутринта прекосих границата. Есента дойде късно онази година и дори на лунна светлина не помня да съм виждал френската провинция по-красива. Минах през някакви села с романтични имена и намерих peage - платения път, който търсех.

Ако влезеш в Париж от юг, има едно забележително място - между извисяващите се високи блокове, в които французите складират имигрантите си, откъдето гледката към града е почти изцяло скрита от очите ти. Вижда се единствено Айфеловата кула, извисяваща се над хоризонта.

Беше рано сутринта и сутрешният хлад придаваше искряща яснота на всичко. Бях виждал гледката много пъти, но въпреки това отново ми секна дъхът. Усещането за свобода, което се надигаше в мен през нощта, най-накрая заля бреговете и отбих край пътя - да си в Париж, когато си млад и свободен... е, малко неща на света са по-добри от това.

Наех апартамент в 8-и район, който парижани наричат златен триъгълник, близо до красивата улица „Франсоа I“. Ден след ден и до късно през нощта писах книгата, която малцина щяха да прочетат - сред тях и една млада жена в Ню Йорк, за която после съжалявах, че я е прочела.