Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 38

Бях се събудил сутринта, а когато се канех да си лягам, вече бях на различна планета - светът не се променя пред очите ти, променя се зад гърба ти.

Знаех, че не разполагам с езика или оперативните умения, нужни за храбрия нов свят на разузнаването, който щеше да се роди, така че изведнъж се оказах - като Маркус Бюхер - на кръстопът. Без да съм сигурен какво бъдеще ме очаква, като не търсех непременно щастие, а удовлетворение, бях загубен. Трябваше да се запитам какъв живот всъщност искам.

Останал сам, в очакване на приближаващата буря, се замислих за изминалите години и открих ако не отговор, то поне път напред. Някъде там, от миналото, се надигаше едно далечно село на име Дои Сам Муан, от тайландската страна на границата с Бирма. Като си помисля сега, то сякаш бе чакало с години в мрака и е знаело, че времето му ще дойде.

Онези земи са диви, беззаконни - недалеч от Златния триъгълник - и когато започнах работа, още в началото се оказах се захвърлен на онези брегове. Нищо не отличаваше Дои Сам Муан от другите племенни селища, ако не се брои фактът, че наблизо в джунглата имаше няколко мрачни постройки от бетонни блокчета, заобиколени от стражеви кули и ограда, по която течеше ток.

Официално това беше релейна станция на глобалната позиционираща система, но всъщност беше черен затвор на ЦРУ, част от енергично отричания, но реално съществуващ американски ГУЛАГ: отдалечени съоръжения, използвани за задържане на затворници, които няма как да бъдат изтезавани законно на американска територия.

Един от надзирателите беше умрял по време на служба и макар че при нормални обстоятелства с проблема би се занимавал токийският офис, в онзи момент там бяха прекалено натоварени заради пореден китайски шпионски скандал, така че се наложи да напусна Европа и да полетя към място, наречено Мае Хонг Сон - Град на трите мъгли - със стар витлов самолет.

През повечето време пътуването до джипиес станцията би било лесно, но беше започнал сезонът на мусоните, а името Град на трите мъгли не беше дадено случайно. Наех джип тойота от един тип, който предположих, че е местният опиумен барон, и се отправих към Дои Сам Муан и затвора на ЦРУ.

След като минах през някакви невероятно красиви планини, стигнах до река и до стара въжена баржа. Това беше единственият начин да се прекоси буйната река - придошла от мусоните, приток на големия Меконг, където са провеждани толкова много тайни операции и където Съединените щати са преживели толкова много кошмари.

Слязох от джипа уморен и с хлътнали очи - пътувах непрекъснато от трийсет и два часа, през които ме поддържаха единствено амбицията и тревогите за мисията. Докато чаках сред разни търговци на храна и селяни и гледах как ръждивото въже придърпва плоскодънната баржа към нас сред пръски и бяла пяна, будистки монах в оранжева роба ме попита дали искам чаша масала - местния чай. Говореше добър английски и понеже в близост не се предлагаше нищо друго освен блудкавата тайландска бира с два слона на етикета, приех с благодарност.