Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 394

Собственикът ме бе последвал на борда и се появи през люк близо до лебедката.

-      За колко време ще я боядисате? - попитах.

-      Една седмица - отговори той.

-      Да се намерят платна вероятно ще е проблем?

-      Пазим оригиналните. Кърпени са, но иначе са добри. Елате в офиса и ще ви покажа документите.

След двайсет минути договорих цена и добавих още двайсет хилядарки, за да доставят модерно навигационно оборудване плюс храна, гориво и вода. Помолих собственика да ми даде мобилния си телефон и от него се обадих на Финбар Ханрахан в Ню Йорк да преведе парите.

Старият адвокат не попита за какво са - когато чу, че съм в Турция, вероятно реши, че все още работя за правителството, и си замълча. Преди да затворя го помолих да преведе и трийсет хиляди на доктор Сидни, като компенсация за всичко, което бе направил за мен. Вече бях решил да не се връщам. Щях да спя в лодката и да следя как върви работата по нея. Бях с раницата, а в нея бяха писмата и пистолетът - не ми трябваше нищо друго. И не обичам сбогуванията.

Върнах се в офиса и си спомних, че трябва да попитам още нещо.

-      Как се казва?

-      „Номад“ - отговори собственикът.

Кимнах - и да бях имал някакви съмнения, че тази лодка е правена, за да бъде моя, името ѝ ги разсея окончателно. Мисля че го споменах - някога, отдавна, думата „сарацин“ е означавала скитник, номад.

51.

Потеглих рано един понеделник сутринта. Лодката наистина беше голяма за сам човек, но уменията, които бях усвоил от Бил, започнаха да се връщат и открих, че ако не съм прекалено амбициозен, се справям с нея достатъчно добре.

Сигурно изглеждаше странно с прясно боядисания корпус и избелелите, покрити с кръпки платна, но не си струваше да се безпокоя за такива неща - беше твърде късно през годината, есента скоро щеше да свърши и да започне зимата, така че другите съдове, които срещах, не бяха по-близо от самия хоризонт.

Когато увереността ми нарасна и уменията ми се възстановиха, установих, че „Номад" развива фантастична скорост, и след три седмици вече се отправих към ботуша на Италия с идея да вляза в Адриатическо море към Сплит и Хърватия.

Спрях на малко пристанище на западния бряг на Гърция - всъщност най-обикновен магазин и порутен кей, - за да попълня запасите си от гориво и продукти. Възрастният собственик напълни резервоара на яхтата с дизел, сложи плодовете и млякото, които купих, в кашони и хвърли отгоре пачка вестници - „Интернешънъл Хералд Трибюн“ - останали непродадени предишните месеци.

-      Можеш да ги вземеш - каза ми. - Канех се да ги горя.

Два дни след това, както пиех кафе на следобедното слънце, плавах покрай равен пуст бряг и преглеждах последните вестници от пачката, в един, почти невидимо до финансовите страници, попаднах на съобщение - нищо кой знае какво, има ги с десетки по всички вестници. Пишеше, че гръцката полиция не е открила никакви съмнителни обстоятелства около смъртта на младата американка, паднала зад борда на луксозната си яхта край брега на увеселителния остров Миконос.