Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 396

Беше най-ловката престъпничка, която можех да си представя, и все пак... и все пак... имах силното чувство, че някъде, на някой непознат бряг... в някой далечен град... Талин или Рига... Дубровник или Краков... някога ще зърна познато лице сред тълпата...

52.

Седях на палубата дълго след като се спусна нощта и си мислех за двете жени и събитията, които ни бяха срещнали.

Като таен агент, тъмнината винаги е била мой приятел, но след посещението ми в Театъра на смъртта получих страх от нея, който, подозирам, ще продължи до края на дните ми. Станах, за да включа сигналните светлини и да проверя курса. По средата на палубата спрях.

Изглежда, курсът ми вече беше определен. Загледах се в звездите, в положението на луната, в цвета на морето. Заслушах се и чух тишината - толкова силна, че беше като писък.

Познато усещане.

Това беше версията на бъдещето, която видях онази нощ, когато погледнах през прозореца на Овалния кабинет. Тогава се видях сам, на стара яхта с избелели и кърпени платна, вятърът ме тласка към тъмнината, аз и яхтата се смаляваме все повече сред безкрайното море.

Да, това беше онази нощ и това беше моментът, който очаквах - сам, неспособен да поема дъх, а морето бушува срещу мен. „Номад“ се надигна леко върху бялата пяна зад кърмата, вятърът леко отстъпи и веднага стана по-силен. Движехме се по-бързо и се качих на парапета, за да оправя платната. Въжетата запяха от напрежение и макар да нямаше жива душа сред боядисания в черно океан, вече не бях сам.

Бил Мърдок беше на другото въже, широките му рамене се движеха неудържимо, смееше се и ми викаше да държа проклетия нос успоредно на вятъра.

Към носа се спусна жена, за да оправи сигналната светлина. Понеже майка ми беше умряла съвсем млада, почти не я помнех и изпитвах тайна болка, защото всяка година спомените ми за нея избледняваха все повече и повече. Тази вечер, на светлината от навигационните светлини, я видях съвсем ясно, с всички подробности.

Зад себе си чух гласове - говореха на полски. Жената с двете деца, от снимката, която отиваше към газовата камера, също беше с мен на борда. Седеше на мостика, остаряла и щастлива, заобиколена от пораснали деца и внуци.

Да, нещата умират и съвсем определено това, което видях, беше смърт, но видението не беше мое - това беше друга смърт. Сбогувах се с всички призраци от миналото. Точно както ми каза будисткият монах тогава, на пътя към Дои Сам Муан, преди толкова години - ако искаш да си свободен, трябва да се откажеш.

И под сводестото небе, както се носех в тъмното море, осъзнах, че съм роден за секретния свят, че призванието ми е да съм агент. Не съм го избрал аз, не съм го искал, но това ми се е паднало при раздаването на картите. Бях започнал пътешествието с мисълта, че е бреме, а онази нощ осъзнах, че е дар.

И знаех, че не тази година, но може би следващата, ще се върна в Ню Йорк. На определен ден, в определен час, ще отида до онази сграда до Канал Стрийт, ще натисна звънеца и ще се кача по стълбите към Стара Япония.