Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 392

Тя нямала представа какво има предвид, но ѝ било все едно - оставила се да я прегърне с големите си ръце, целунала го и останали така дълго, в мълчалива благодарност. След това той седнал и написал писмото до мен.

„Ти ми даде втори шанс - за живот, за любов, за деца. Как можеш да благодариш на някого за това?“ - пишеше.

„Подозирам, че повече няма да се видим, обаче помни - на тази дата всяка година ще слагам на масата ни за вечеря прибори за още един човек, в случай че почукаш на вратата. На добър път и нека Бог - под каквото и име да го познаваш - те пази“.

50.

На следващия ден, след обичайните физически упражнения и физиотерапия, прецених здравето си. Беше ясно, че стъпалото ми се подобрява, но също трка трябваше да призная, че ако искам някога да го използвам напълно, трябва рязко да увелича упражненията за раздвижване.

Обсъдих го с доктора и същата вечер - след вечеря, в тъмнината на селото - се осмелих да изляза за първи път. Бавно, без импровизираната патерица или бастун, минах по тесните улици и по крайбрежието. Влачех крака си странно, чувствах се много уморен, но не се отказах.

Беше бавно и мъчително и след два часа се прибрах в къщата и се строполих в дневната. Докторът вече спеше, така че имах възможност да претърся пъшкащите от тежестта рафтове с книги. Най-накрая намерих Библията, покрита с прах, подарък от баща му по случай дипломирането му като лекар.

Потърсих Евангелие от Марко, глава шестнайсета, стих шести. Думите са красиви, дори и да не си вярващ. Седях и мислех за Battleboi и Рейчъл. Не мога да кажа, че се молих, но все пак бях благодарен, че от целия кошмар излезе поне едно свястно нещо.

Следващата вечер, въпреки болката и умората, отново се разхождах по улиците. Също и следващата вечер и следващата. Не виждах жива душа, не разговарях с никого - бях сянка в тъмното, но сянка, която ставаше по-силна.

Месец след това, след като се осмелявах да се отдалечавам все повече и повече, се почувствах достатъчно уверен, за да се подложа на екстремен тест - петнайсет километра по крайбрежна пътека до едно рядко посещавано рибарско село, за което докторът твърдеше, че било едно от най-красивите по крайбрежието.

-      Обезателно виж работилницата за лодки - каза ми. - Все още работят по старому, с дърво, като старите занаятчии.

Тръгнах рано една студена сутрин. Сред пустите хълмове на Южна Турция единствена компания ми беше ароматът на борове и море и за моя изненада се справих относително лесно - все още куцах и от време на време се налагаше да почивам, но вече я нямаше зловещата, осакатяваща болка. Знаех, че времето ми при доктора скоро ще приключи.

Крайбрежната пътека в края на краищата се спусна долу, към селото - недокоснато от туризма, автентична смесица от къщи и хангари за лодки, дом на мъже и жени, чийто живот почти не се бе променял през столетията.