Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 388

Върна се разтревожен. Каза ми, че пристигнали мъж и жена, които твърдели, че са туристи, тръгнали да обикалят, и уж случайно подпитвали из кафенетата дали напоследък не са минавали и други американци.

Не се съмнявах, че Шепота и армията му ще ме открият рано или късно - хората говорят, „Ешелон“ слуша, някой ще влезе в архива и ще попадне на доклада за смъртта на Мак преди толкова много години. Не се страхувах от тези непознати обаче - знаех, че са изпратени да ми помогнат, ако имам нужда - и въпреки това нямах намерение да говоря с тях. Бях развалина, но бях изпълнил дълга си, никой не би могъл да иска от мен нещо повече от това и как точно ще се препъвам през останките от живота ми си беше лично моя работа.

Не казах на доктора нищо за пришълците, но забелязах, че с напредването на деня той все повече се тревожи заради това, което е почукало на вратата му. Вечерта слязох бавно в кухнята за първи път и установих, че докторът е забележителен готвач. Докато подправяше своя специалитет, както го нарече - агнешко, мариновано с мащерка и чесън, - ме попита дали още пея „Миднайт Спешъл“.

-      Питаш ме дали мисля за Мак? - отвърнах. - По-често, отколкото смятах, че е възможно.

-      И аз - каза той. - Ужасна нощ. Точно след като ти си тръгна, долетя хеликоптер. Беше за трупа, нали?

- Да.

-      Къде е погребан? - Питаше уж между другото, но усещах накъде бие.

-      В Арлингтън - отговорих.

-      Военен ли беше?

-      Разбира се. Само дето се сражаваше във война, която не е обявена.

Докторът остави подправките и се обърна - беше стигнал до това, което го интересуваше.

-      Ти също ли, Джейкъб?

-      Това тревожи ли те, докторе?

-      Разбира се, че ме тревожи! Тревожа се от вечерта, когато пристигна. Когато си легна, отворих раницата ти. Вътре видях пистолет, покрит с нагар от стрелба, и достатъчно патрони да въоръжиш някоя малка африканска държава. А сега се появяват двама души и започвам да се питам кога ще започнете да се стреляте!

Беше свестен човек, беше постъпил добре с мен и заслужаваше честен отговор.

-      Да. Аз също съм войник.

-      Редовен или наемник?

Усмихнах се.

-      Нека го наречем призован на служба.

-      ЦРУ или нещо по-лошо?

-      Мисля си, че е по-добро, но зависи от гледната точка.

-      А хората в града?

-      Наши са. Тук са, за да се уверят, че всичко с мен е наред.

-      Сигурен ли си?

-      Не са убийци, докторе. Ако бяха, вече щяхме да сме трупове. Няма за какво да се безпокоиш. Имаш думата ми.

Видях, че се успокои, и бях доволен, че стана така.

След няколко дни - малко след мръкване - на вратата се почука. Нещо - силата на чукането, фактът, че портата на двора не проскърца, ме обезпокои.

Кимнах на доктора да отвори, а аз възможно най-бързо се качих до спалнята, където имаше малко прозорче към предния двор и входната врата. Отпред стоеше мъж на около трийсет години, облечен като турист, но толкова жилав, толкова зареден с напрежение, че дрехите биха заблудили само наивник.