Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 386

Метнах раницата на здравото си рамо и наместих патерицата. Приличах на войник, който се връща от далечни битки. Минах покрай две затворени кафенета и тръгнах по малките улички на малкото селце, което почти не помнех.

46.

Пердетата на бедните къщи бяха дръпнати, а уличните лампи светеха слабо и бяха далече една от друга. В сгъстяващия се мрак тръгнах по тясна уличка и точно когато започвах да се безпокоя, че съм свил където не трябва, видях една общинска чешма.

Старата кофа все още беше завързана с въже и цветята наоколо бяха повехнали, както и преди. Вече наистина на края на силите си докуцуках до старата къща с едва четливата месингова табела. Почуках силно и ми се стори, че мина цяла вечност, преди доктор Сидни да отвори - небръснат, сега с изпомачкани памучни панталони вместо с възголемите шорти и фланелка от Октоберфест ’92 - но иначе съвсем малко променен през изминалите години.

Алкохолът вероятно беше нанесъл поражения на всичките му органи, но умът му - и паметта - се представиха забележително. Лицето ми му се стори познато и той почна да се рови в миналото, за да открие име.

-      Джейкъб, нали? - попита.

-      Почти - отговорих.

Забелязах, че погледна превързаното ми рамо и крак, парцали вите дрехи и изтощената физиономия.

-      Изглеждаш чудесно, Джейкъб - отбеляза, без да трепне.

Кимнах.

-      И ти, докторе. Както винаги, самата елегантност.

Той се разсмя.

-      Влизай. Можем да продължаваме да се лъжем взаимно, докато видя дали можем да спасим този крак.

Въведе ме и си дадох сметка какво странно нещо е паметта - стаите сега ми се струваха по-малки, разстоянията - много по-къси, отколкото в нощта, когато докарах Мак по същия път.

В кухнята австралиецът сложи три лампи на подходящи места, накара ме да легна на една пейка, изряза превръзките, погледна пораженията и ми би огромна доза антибиотици и още по-голяма доза болкоуспокояващи. Слава богу, по отношение на медикаментите финото дозиране не беше сред силните му страни.

Реши, че въпреки отоците и синините коляното и ребрата ми не са счупени. Може би имало пукнатини, но не можел да прецени без рентген.

-      Искаш ли да отидем до болницата в Милас? - попита. Видя изражението ми и се засмя. - Не бе, шегувам се.

Увери ме, че ще ме шинира и превърже възможно най-добре.

След това ми би местна упойка, почисти и заши огнестрелната рана и ми каза, че съм късметлия.

-      Нямам такова усещане - отвърнах.

-      Малко по-надолу и нямаше да имаш нужда от болница, даже и от лекар. Щеше да си за моргата.

След като се погрижи за останалите ми рани, се зае с пораженията от каменарския чук. Беше хирург с много опит в травмите от автомобилни катастрофи, така че му повярвах, когато ми каза, че отоците и синините ще се оправят сами.