Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 384

-      Къде си? - попита.

Не отговорих. Бях приключил. Примижавах от слънцето и мислех за дългия път, който ме чака.

-      На брега е - каза Шепота. - На деветнайсет мили северно от Бодрум. Така ли е?

Продължавах да мълча. Събирах сили, мобилизирах последните ресурси, които мибяха останали - трябваше да пропълзя по пясъка, за да се добера до стария кей.

-      Можеш ли да издържиш, Скот? - попита Гроувнър, сериозно разтревожен. - Изпращам хеликоптери от Средиземноморския флот веднага. Ще издържиш ли?

-      Ще трябва да информираме турските власти - намеси се Шепота.

-      По дяволите турските власти! - почти викна Гроувнър.

-      Не, недейте! - казах. - Не изпращайте никого. Няма да съм тук.

Гроувнър опита да ме спре, искаше да му кажа какво имам предвид, но Шепота го спря.

-      Всичко е наред, Скот. Разбирам. Всичко е наред.

-      Проклет да съм, ако аз разбирам - каза Гроувнър. - Казвам ти, хеликоптерите идват.

-      Ранен е, господин президент... ранили са го...

Беше време да затварям и изведнъж се разтревожих да не съм пропуснал нещо.

-      Чухте ли? - казах им. - Десет хиляди дози... „Хирон“... противогрипна ваксина.

-      Да, чухме - отвърна президентът тихо. - Искам да ти кажа, от името на...

Прекъснах връзката. Бях приключил. Всичко беше свършено. Да издържа - нали това казах, че трябва да направя. Да издържа.

44.

Приливът се надигаше и по една случайност ми помогна. Куцуках и залитах по напечения от слънцето пясък към дървения кей и нямаше как да не мина през надигащата се вода.

Беше дълбока до глезените и студенината ѝ успокои болката и в ума, и в стъпалото ми. Останах така доста време, за да дам възможност на водата да охлади температурата ми, а солта да свие и дезинфекцира раните.

С по-бистър ум стигнах до кея, улових се за парапета и стигнах до Кумали, която ме чакаше. Беше завързала малката лодка с кърмата напред, моторът работеше. Не ѝ бях казал - не бяхме разговаряли изобщо, - но нейното пътуване свършваше. Продължавах сам, знаех, че това, което ме чака, ще е доста трудно в моето състояние, така че исках да започвам.

И тогава чухме изстрела.

Обърнахме се назад, към Театъра на смъртта, и си дадох сметка какво съм пропуснал, грешката, за която щях да се питам до края на живота си. Нарочно ли го бях направил?

Когато излязох от руините, определено бях изтощен, едва ходех и се налагаше да се свържа спешно с Вашингтон. Разбира се, бях взел всички мерки - прибрах пълнителите на оръжията и ги взех. Обаче всичко това беше в съзнанието ми. Някъде по-дълбоко знаел ли съм, че има и друго оръжие? При това заредено - собствената ми берета, която албанците бяха взели и бяха захвърлили при счупения ми мобилен телефон? Нарочно ли я бях оставил там, за да може Сарацина да я използва, и - ако беше така - защо?

Явно я беше видял и когато чух изстрела, знаех какво е направил - беше седнал до пистолета, беше промушил ръцете си отпред, под коленете, и го бе взел, после го бе насочил нагоре, бе навел глава към цевта и бе натиснал спусъка. Вероятно знаеше и старата песен: