Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 385
Тери Хейс
Кумали също веднага се сети какво означава изстрелът и хукна към руините. Улових я за ръката, за да я спра, но бях твърде слаб и тя се изплъзна. Спря я единствено категоричността на гласа ми.
- Слушай! - извиках. - Когато дойдат, кажи им, че не знаеш нищо. Кажи им, че си спасила живота ми, кажи им какви са хората, по които стреля. Кажи, че си ме пуснала, че си предала брат си, кажи им каквото искаш! Само аз знам - и няма да съм тук.
Тя ме погледна объркано.
- Защо го правиш? - попита. - Защо го правиш за една мюсюлманка?
- Не го правя за теб - отговорих. - Правя го заради момчето. То заслужава да има майка.
Качих се в лодката, като пъшках от болка. Кумали хукна към прохода, но знаех, че няма смисъл. Брат ѝ беше муджахидин, беше свалил три съветски хеликоптера. Нямаше как да не улучи.
Като се борех с треската и болката, насочих лодката към морето. Поех на юг, покрай брега, с пълна газ.
Вятърът беше сменил посоката, сега духаше срещу прилива, носът се забиваше в стръмни вълни и вдигаше облаци водни пръски, а моторът виеше от усилието. Бях на предела на силите си, но се заставих да изолирам болката и със здравата си ръка да поддържам правилния курс. Накрая завих покрай някакъв нос и влязох в защитен от вятъра залив, така че можех да застопоря руля.
Слязох долу и започнах да търся. В шкафа най-отпред видях стара раница и сложих в нея пистолета и пълнителите, които още бяха в джобовете ми. До раницата имаше непромокаемо платнище с оловни тежести. Нямаше причина да го правя, но в състоянието ми реших, че не ми се иска да стоя до собствената си погребална плащаница. Отворих илюминатора и хвърлих платнището в морето. То се завъртя зад лодката и след миг потъна в пяната от мотора.
Под седалката отзад открих това, което всъщност ми трябваше - комплекта за оказване на първа помощ. Сигурно беше на двайсет години, но никога не беше отварян и се оказа оборудван изненадващо добре.
Качих се в рубката, почистих с тампони премазания си крак, а с ножичка изрязах изгорелите парчета кожа около огнестрелната рана на рамото. Отворих флакон антисептик, прехвърлил срока си на годност с осемнайсет години, и полях обилно раните. Действаше, и още как - заревах от болка, но запазих достагьчно съзнание, колкото да съм благодарен, че няма кой да ме чуе.
И така - с рани, превързани с пожълтели бинтове, смърдящи на антисептик, и патерица, приспособена от весло - най-накрая видях брега, който ми трябваше. При последните издихания на деня, далеч на юг и със задаваща се в далечината буря, завъртях руля и минах между скалите, които защитаваха усамотеното рибарско село. Начеващият дъжд означаваше, че на кея няма да има жива душа и ще мога да пристана незабелязано.
Приближих лодката с кърмата напред и я завързах за един кнехт. Блокирах руля в нужната позиция и хвърлих раницата и импровизираната патерица на кея. Двигателят се напрягаше да върне лодката към морето и въжето, което я държеше, беше изпънато. Използвах го за опора, докато изпълзях на кея. С нож, който бях намерил в рубката, срязах въжето и лодката се отправи в тъмнината към скалите. Дори и да успееше някак да мине през протока, бях сигурен, че до сутринта морето ще я запрати към някой скалист бряг и ще я разбие на трески.
