Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 377

-      „Дойче Кьониг“ - отговори той.

-      Работи ли там?

-      В хотела?

-      В Карлсруе.

- Да.

-      Къде?

-      В „Хирон“.

Това не ми говореше нищо и дори не бях сигурен дали съм чул правилно.

-      Цялото име.

-      Това е американска фирма, която...

-      Цялото име!

Сарацина се потеше, вероятно опитваше да си представи надписа на сградата, но паметта му, изглежда, му изневери. Вдигнах телефона, за да говоря с Бен, сякаш застрашавам момчето. И той си спомни:

-      „Хирон Фарма Фабрик“.

-      Името на джамията, която си посещавал като дете.

Не ме интересуваше: видях, че Сарацина се отпуска - съвсем леко разхлабване на мускулите на челюстта - и разбрах, че Карлсруе и химическият завод там са сред най-горещите му зони.

-      Адресът ти, когато работеше в Ел Мина?

Сарацина едва успяваше да ме следва, но даде улица и номер. Още не беше свършил, когато го ударих пак:

-      Трима души, които да го потвърдят.

Даде три имена, но Ел Мина също не ме интересуваше, макар че допусках, че е синтезирал вируса тъкмо там.

- Каква длъжност изпълняваше в „Хирон“? - Назад, към зоната, в която исках да бъда - горещата зона. По физиономията му разбрах, че не споделя ентусиазма ми.

-      Служител в пласмента.

-      Името на шефа ти?

-      Сердар...

-      В коя смяна?

-      Нощна.

-      Кой е основният бизнес на „Хирон“?

-      Фармацевтика. Медикаменти.

-      Какви медикаменти?

-      Ваксини.

Блъфирах. Това беше може би най-големият блъф в живота ми, обаче лекар не се хваща на работа в пласмента току-така, при това нощна смяна.

-      Кога вирусът замина от Карлсруе?

Той се забави за миг и вдигнах телефона към устата си, готов да активирам гранатата. Той се вгледа в мен за още миг и каза тихо:

-      Вчера.

Почувствах как гранитните кули на неизвестността се срутват и ме обзе такова облекчение, че за момент забравих за болката.

Вече знаех - през последните двайсет и четири часа ваксина, заразена с вирус на едра шарка, е напуснала фирма, наречена „Хирон Кемикълс“, в Германия.

Пратката вече беше в Америка или я наближаваше и първата ми мисъл беше - колко е голяма? Какъв е мащабът на атаката?

-      Колко дози? - попитах.

-      Сто.

Леката извивка на устните, небрежният тон, като че ли опитваше да омаловажи бройката, ме предупредиха. Все още държах телефона до устата си. Пистолетът беше в другата ми ръка, така че го насочих към лицето му.

-      Ще те попитам пак. Само веднъж. Колко дози?

Раменете му като че ли увиснаха.

-      Десет хиляди.

Бяха ми нужни тонове самообладание, за да не реагирам. Десет хиляди?! Това вероятно беше вярно, беше твърде необичайно, за да е лъжа, и в този момент сложих последното парченце от пъзела на мястото му. Предвид мащаба на нападението и сезона вирусът би могъл да е скрит само на едно място. Бях сигурен, че знам къде е и какво е бил намислил. За първи път от половин живот, както ми се струваше, нямах повече въпроси.

Облегнах се на коритото - болеше ме всичко, бях повече от изтощен, а треската постепенно обземаше тялото ми. По лицето ми се стичаше пот.