Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 373

Сарацина ме погледна с омраза, а Кумали се спусна към мен, готова да издере окървавената ми физиономия.

Брат ѝ я дръпна - опитваше се да мисли, очите му шареха по стените.

Умът ми започваше да функционира и знаех, че трябва да поддържам натиска, да не му давам шанс да прекъсне сценария, който съм написал.

-      Аз и хората ми няма да търпим никакво забавяне - казах. - Чуй телефона отново.

Механично, стреснат, Сарацина вдигна телефона и чу женски глас - хлипащ, истеричен - говореше му на турски. Това го обърка - той явно не знаеше турски и подаде телефона на сестра си.

Тя започна да превежда на арабски, но я спрях.

-      На английски - настоях.

Тя каза на брат си, че е бавачката.

-      Казва, че едва се държи на крака! И че ако не можем да спасим нея, да спасим поне детето.

Сграбчи брат си за ризата, вече не се владееше.

-      Какво си направил?! В какво ни забърка?!

Той я отблъсна и тя залитна. Дишаше тежко, гледаше го с гняв.

-      Преценихме, че бавачката вероятно ще издържи още шест минути - казах. - Разбира се, може и да грешим. Може да са по-малко.

Измислих си го, но предвид обстоятелствата никой не подложи думите ми на съмнение. Сарацина погледна дисплея на телефона, после мен. Знаех, че се колебае, че не знае как да постъпи.

-      Ти си му баща - казах тихо. - Синът ти е твоя отговорност. Спаси го.

Бях научил, години преди това, в Женева, че любовта не е слаба, че любовта е силна. Сега залагах всичко на това твърдение. Сарацина не каза нищо, беше парализиран - неспособен да мисли и решава - попаднал между големия план за бъдещето и живота на сина си.

Трябваше да го притисна. Разрових объркания си ум и си спомних какво трябва да кажа:

-      Каква стойност има обещанието? Особено ако е дадено на умираща съпруга? Обаче добре, давай, наруши обещанието, което си дал пред Аллах.

Той ме гледаше, дишаше тежко, изплашен.

-      Откъде знаеш това? Кой ти е казал за Газа?!

Не отговорих и той се обърна настрани. Беше загубен в мрака, опитваше да открие изхода от затвора, спомняше си - сигурен бях - как е държал умиращата си жена, как синът му е последната осезаема връзка с нея, спомняше си свещеното обещание, което ѝ е дал пред Бога да го защити.

Стори ми се, че видях как раменете му се отпускат. А после гласът му изведнъж прозвуча изтерзано.

-      Какво искаш? - попита той и се обърна към мен. - Кажи ми какво да направя?

Кумали се разрида облекчено и се спусна да го прегърне.

-      Трябва да дам на човека на телефона да разбере, че съм жив и в безопасност - отговорих. - Развържи ме.

Сарацина се поколеба - знаеше, че след като ме освободи, вече няма да има връщане назад, - но нямаше време да мисли за това. Кумали пристъпи напред, откопча каишите, които ме държаха привързан към дъската, извади от джоба си ключа и отвори белезниците.

Те паднаха на пода и имах чувството, че ще припадна от болка, когато кръвообращението в отеклите ми длани започна да се възстановява. Успях да се хвана за ръба на коритото и да се изправя. Протегнах ръка към телефона.