Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 371

Сарацина си погледнал часовника - американецът вече бил издържал сто двайсет и пет секунди - по-дълго от всеки, когото познавал, много повече, отколкото бил очаквал, наближавал рекорда на Халид Шейк Мохамед, голям воин, последовател на Единия истински Бог и храбър ученик на Свещения Коран. Вероятно вече щял да говори? Кимнал на двамата албанци.

Усетих как водата се стича по косата ми и как махат мръсния парцал от лицето ми. Треперех, изобщо не владеех тялото си, а умът ми не беше в кой знае колко по-различно състояние. Ужасът беше физически, всички страхове в живота ми ставаха осезаеми. Не можех да говоря, но когато се върнах от бездната, болката в крака ми се съживи с необуздана острота и усетих как отново изпадам в добре дошла безсъзнателност. Сарацина ме удари силно по счупената скула и приливът на адреналин ме спря.

Той отвори клепача ми с пръсти, за да види зеницата ми, да прецени колко живот има там, а с другата ръка напипа артерия, провери дали пулсът ми е неравномерен, дали има опасност да спре. Отдръпна се и ме погледна - дишах тежко, опитвах се да овладея треперенето, да прогоня болката от крака си.

-      Кой си ти? - попита толкова тихо, че може би само той го чу.

Видях загрижеността и объркването на лицето му и това ми вдъхна сили. В нашата епична битка на волята аз умирах, но бях победител.

-      Името? - настоя той.

Поклатих глава.

-      Дай ми го - намеси се Николаидис, бесен и нетърпелив.

-      Не - възрази Сарацина. - Ще го убиеш и няма да научим нищо. Ще останем тук часове, ако се наложи.

-      Докато някой не мине с лодка покрай руините и не прояви любопитство - каза Николаидис.

-      Тогава отиди и премести лодката - отвърна Сарацина. - Скрий я зад скалите, за да не се вижда.

Николаидис се поколеба. Не беше свикнал да го командват.

-      Върви - каза Сарацина. - Само губим време.

Бика го изгледа лошо, но се подчини и нареди на двамата албанци да му помогнат. Тримата изчезнаха в прохода, а Сарацина се върна при мен - както бях подпрян на коритото, все така вързан за дъската. Белезниците се впиваха в плътта ми, пръстите ми бяха побелели от липсата на кръв. Той подритна счупения ми крак и видя как трепнах от болка. Направи го пак - по-силно - и въпреки усилията си извиках.

-      Ще става все по-лошо - обеща ми той тихо.

Вдигна крак, за да ме изрита силно, но не успя. Откъм тъмнината на страничния проход се чу глас.

Лейла Кумали. Крещеше нещо на арабски.

39.

Кумали - стискаше мобилния телефон - беше ужасена.

Брат ѝ хукна към нея.

За момент се зачудих какво ли е станало - в мислите ми планът беше пропаднал и не бях в състояние да смеля и най-елементарната информация. И през ум не ми минаваше, че Брадли може да е жив, не си спомнях, че телефонният разговор все още може да спаси мен и мисията.

Гледах объркано - опитвах да не рухна от болката в стъпалата и китките.

Кумали тикна мобилния телефон в ръцете на брат си. Той ѝ говореше нещо на арабски, сигурно я питаше какво е станало. Задъхана, Кумали само му посочи телефона. Сарацина погледна екрана...