Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 370

-      Аллах!... - възкликнала тя и хукнала обратно.

Минала покрай складовете, където някога се пазели оръжията и ризниците на гладиаторите, и изтичала към Porta Libitinensis - Портата на смъртта, - през която изнасяли труповете на мъртвите.

Почти стигнала до разрушената ѝ арка и цялата арена се появила пред очите ѝ, когато мобилният ѝ телефон - там имало покритие - започнал да звъни. Тя го извадила и видяла, че има поне десет пропуснати повиквания. Всички, както и последното, били от бавачката.

Обадила се и попитала разтревожено:

-      Какво е станало?

Само че не чула гласа на бавачката. Чула мъж, който говорел на английски.

-      Лейла Кумали? - попитал мъжът.

Ужасена, тя извикала:

-      Кой си ти?

Той обаче не отговорил на въпроса ѝ, а използвал точно думите, които двамата бяхме планирали в хотелската ми стая:

-      Изпратих ти видеофайл. Виж го.

В объркването си тя като че ли не чула и пак го попитала кой е.

-      Ако искаш да спасиш племенника си, виж видеото - казал Бен. - Сниман е сега, това се случва в момента.

„Племенникът ми? - помислила Кумали. - Те знаят всичко“.

С разтреперана ръка, почти докарана до сълзи, намерила видеофайла и го пуснала. Погледнала го, едва не припаднала и се разпищяла в слушалката:

-      Не! Моля ви, не!

38.

Отново се давех - този път и в болка освен във вода. Борех се за живота си, водата се стичаше по лицето ми, натрошеният ми крак пускаше вълна след вълна кошмарна болка. Скоро тя щеше да стане единственото, което да усещам, знаех го.

Главата ми беше наклонена назад, устата ми беше отворена, водата се стичаше и предизвикваше безмилостни спазми и кашлица. Гърдите ми се надигаха и спускаха, дробовете ми не издържаха, тялото се сриваше. Ужасът прогони всяка рационална мисъл, склещи ме натясно, в ъгъла.

Бях опитал отново да броя и загубих бройката на петдесет и седмата секунда. Това ми се струваше част от друг живот.

Зад превръзката на лицето бях пропътувал отвъд последната звезда. Бях видял бездната след края на вселената, тъмнина без форма, силует или край. Знаех, че са увредили нещо извън болката - бяха белязали душата ми.

Късче памет ме откри натикан в ъгъла. Шепота беше казал нещо. Че ако ми стане прекалено много, да сложа край. Да прегърна пушката и да срещна своя бог като войник. Обаче това беше крайната жестокост на ситуацията - мъчителите ми контролираха количеството вода, така че дори не можех да си отворя гърлото, да напълня дробовете си с вода и да се удавя бързо. Дори тази последна достойна постъпка, да отнема собствения си живот, бе непостижима. Бях принуден да продължавам да страдам, да застана пред Вратата за никъде, но да не мога да премина през нея.