Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 368

Бях вързан толкова стегнато, че не можех да ритам и да буйствам. Още вода нахлу в носа и устата ми, чувствах, че се давя, а от непрекъснатите спазми и кашляне гърлото започваше да ме боли. Щях да се разкрещя - но мръсният парцал и водата ме лишаваха дори от това облекчение. След като нямаше как да дам отдушник на ужаса си, той се насочи навътре и започна да отеква в кухите камери на сърцето ми.

Краката и гърбът ми инстинктивно се изпъваха, за да се освободят, изразходваха безценна енергия, а аз усетих че пак ме накланят към водата. Потопиха ме. И пак кашляне и давене. Къде беше Брадли? Време беше да се обади!

Някаква част от разсъдъка ми ми подсказа, че съм загубил представа за времето. Колко секунди? Вече нямаше нищо освен тъмнина и отчаян порив да дишам. Да издържа, да оцелея, да не се пречупя - само това остана.

Носех се в тъмнина и ужас. Наклониха главата ми още повече, потопиха ме дълбоко. Може би ме заляха с поредната пълна кофа, но се чувствах сякаш съм дълбоко под водата - задушавах се, кашлях, давех се във воден гроб - отчаян за глътка въздух, отчаян за живот.

Знаех, че няма да издържа повече, но изведнъж се издигнах нагоре, водата се оттече от лицето ми, успях да поема въздух през парцала. Беше малко, недостатъчно, но все пак въздух, живот. Изправиха ме вертикално. Брадли вероятно се беше обадил - трябваше да се е обадил!

Опитах да вкарам повече въздух в гърлото си - трябваше да съм готов да изиграя ролята си, - но продължавах да кашлям и да се задъхвам. След това парцалът изчезна и започнах да дишам дълбоко, със спазми.

Знаех, че трябва да се овладея, че трябва да контролирам положението - за бога, сега идваше ред на Сарацина да пирува с последиците.

Една ръка се мушна под разкъсаната ми риза. Замигах, за да махна водата от очите си, и видях, че е той - проверяваше ритъма и пулса на сърцето ми. Видях стария грък, застанал зад него - смееше се, наслаждаваше се на страданието и страха ми.

Обзе ме дива паника - тези хора не се държаха така, сякаш масите са били обърнати нагоре с краката. И разбрах, че не е имало телефонно обаждане. Къде, по дяволите, беше Бен?

Отпуснах се - бях сам в Театъра на смъртта и този път наистина щях да умра за доброто на света. Бих паднал, но здравенякът и другият ме крепяха изправен.

-      Името на предателя - каза Сарацина.

Опитах да говоря, но гърлото ме болеше ужасно, а умът ми - залян с адреналин и кортизол - се съпротивляваше. Вместо да отговоря, погледнах към земята и поклатих глава отрицателно, доколкото беше възможно - не, няма да ти кажа името.

-      Трийсет и седем секунди - каза той. - Повече от средното. Трябва да се гордееш. Постигна повече от очакваното, но това може да продължи много по-дълго, ако поискаме. Всички се пречупват. Никой не може да издържи. Името?

Ръцете ми трепереха и като че ли не можех да ги спра. Вдигнах поглед и пак опитах да говоря. Първата сричка беше прекалено тиха и Сарацина се наведе, за да ме чува.