Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 367

-      Санторини? Не знам нищо за Санторини!

Явно не успях да ги убедя. Николаидис хвърли една кофа на здравеняка и взе от боклука някакъв мръсен парцал. Скоро щяха да започнат.

Сарацина продължаваше да ме гледа.

-      Можеш да избегнеш това - каза ми. Аз мълчах. Той сви рамене.

-      Когато бях в Хиндукуш, някои хора ми помогнаха. Както знаеш, един от тях е решил да ни предаде. Очевидно не мога да допусна това да се случи. Искам да ми кажеш името на предателя.

-      Дори и да го знаех - отговорих, - ще ме убиеш веднага щом ти го кажа.

Той кимна и каза:

-      Така или иначе ще те убия.

-      Знам. Иначе щяхте да скриете лицата си.

Можех да предположа, че ще ме сложат в чувал, който вече са подготвили в яхтата, и ще минат години преди някой рибар да го заплете с мрежите си. Ако Бен не позвънеше, просто се надявах всичко да приключи.

-      Ако знаеш, че ще умреш, какъв е смисълът преди това да се мъчиш? Името, Спиц.

-      Аз съм агент на ФБР. Дойдох в Бодрум, за да...

-      Видях имейла - троснато каза той и приближи лицето си до моето. - От заместник-директора на ЦРУ.

Направих всичко възможно да изглеждам шокиран. Той, разбира се, забеляза и се усмихна.

-      А сега... името на предателя.

-      Аз съм агент на ФБР...

Ядосан, той даде знак на Николаидис. Гъркът омота мръсния парцал върху лицето ми, така че да покрие носа и очите, натика го в устата ми. След това завърза краищата под дъската. Потънах в тъмнина. Вече ми беше трудно да дишам, главата ми беше толкова стегната за дъската, че не можех да помръдна.

Усетих как ме вдигат. Знаех какво правят. Носеха ме към коритото.

Двайсет и девет секунди по моето броене - толкова беше издържал наркотрафикантът. Въпреки слабостта си, въпреки че винаги съм се съмнявал в куража си, трябваше да издържа само колкото него.

Започнаха да ме спускат и аз поех въздух. Парцалът вонеше на пот и машинно масло. Последното, което чух, беше гласът на Сарацина.

-      Трепериш, Спиц.

После водата ме заля.

36.

Заля торса ми и с накланянето на дъската стигна до гениталиите ми, раната на гърдите ми засмъдя. Спуснаха ме още малко, напълно безпомощен, и усетих как водата покрива тила и ушите ми.

После вдигнаха дъската нагоре.

Водата се стече по лицето ми. Опитвах се да не се паникьосам. Не можех да мърдам. Поех глътка вонящ на масло въздух и само нагълтах влага от парцала. В гърлото ми влезе вода и се разкашлях.

След това водата отново заля цялата ми глава и вече не кашлях - задушавах се! В тъмнината, с наклонена назад глава, нямах представа дали водата е от кофа, или са ме потопили в коритото. Имах чувството, че се давя - и кошмарната нужда да поема въздух през мокрия парцал беше непреодолима.

Вместо въздух обаче в ноздрите ми нахлуваше вода и се стичаше по наклоненото ми гърло. Рефлексът на кашлянето влезе в ход, за да ме спаси, и доведе до буря от спазми и задушаване.

Заля ме още вода и започнах да губя ориентация. Имах само една мисъл, само едно упование, една истина, в която да се вкопча - още осемнайсет секунди и Брадли ще позвъни. Седемнайсет секунди и следва спасение. Шестнайсет...