Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 31

-      Не много. Изглежда, там живеят много цигани. Сиропиталището е за цигани - отвърна той спокойно.

Тя го изгледа сякаш е полудял.

-      Цигани? Цигани?!

Тогава се обърнаха и видяха, че ги гледам от вратата. Срещнах погледа на Бил и той видя, че разбирам.

Porrajmos - както казват циганите на техния език. Поглъщане.

След Коледа се записах в академия „Колфийлд“ - наистина гадно средно училище, което „осигурява на всеки студент средствата, които са нужни, за да води един удовлетворяващ живот“.

Предвид главозамайващите такси обаче този аспект вероятно беше решен още преди училището - за да си помислиш да доближиш портала, трябваше да имаш зад гърба си поне шест поколения баровци.

Втората седмица, която прекарах там, започнахме курс за подобряване на уменията ни да говорим пред аудитория - само академия „Колфийлд“ може да измисли подобни занятия. Някой изтегли темата „Майчинство“ и в продължение на трийсет минути слушахме разни синчета да ни обясняват какво мамите им са направили за тях, което вероятно се равняваше на нищо, и смешките, които се били случили например във вилата им в Южна Франция.

Когато извикаха мен, аз станах, доста притеснен, и започнах да им разказвам за борови гори през лятото и дългия път нагоре към планината, опитах да обясня снимката, която бях видял, и как онази майка обича децата си повече от всичко на света, как има една книга, която съм чел, че не помня кой е авторът, в която съм прочел израза „Скръб не потъва“¹⁰¹, и че точно това съм изпитвал, когато съм гледал онази снимка. Опитах да свържа всичко в едно цяло, но всички започнаха да ми се смеят и да ме питат какво съм пушил и дори учителката, която беше млада и мислеше, че е чувствителна, а не беше, ми каза да седна и да престана да си измислям и че може би е добре да се замисля, преди да се кандидатирам за висока изборна длъжност - при което всички се разсмяха още повече.

Никога след това не станах да говоря в час, особено през петте години, които прекарах в Колфийлд, каквито и неприятности да ми струваше. Така всички решиха, че съм самотник, че има нещо тъмно около мен, и май бяха прави - колцина от тях биха приели подмолния живот или биха убивали дори наполовина по-малко от мен?

Ето кое е странното обаче - след всички тези трудности, след двайсет години, времето не е заличило от паметта ми онази снимка. Дори е станала по-отчетлива - издебва момента малко преди да заспя. Колкото и да съм опитвал, не мога да я махна от главата си.

12.

Пак мислех за нея, когато излязох през вратата на Clement Richeloud & Cie и ме огря женевското слънце. Разбира се, бих могъл да изпитам някакво съчувствие към Маркус Бюхер и дъщеря му, но винаги си спомнях, че тъкмо швейцарските банкери като Бюхер и фамилията му са помагали да се финансира и подкрепя Третият райх.

Не се съмнявам, че майката от снимката и милионите други семейства, натоварени във вагони за добитък, с радост биха разменили случилото се с тях за няколкото часа притеснения на Бюхер. Точно както каза Бил преди толкова много години - важно е да гледаш нещата в перспектива.