Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 30

Не знам дали Бил беше чел доклада на баща си, но намери виещия се път без никакви затруднения - спряхме на паркинга малко преди обяд, в слънчев летен ден. Бавно влязохме в дома на смъртта.

Лагерът беше запазен като френски исторически паметник, защото в него са загинали много дейци на Съпротивата. Бил посочи стария хотел, който германците превърнали в крематориум, оборудван с асансьор за трупове и пещи.

Това беше един от малкото пъти, когато го държах за ръка.

Минахме покрай ешафода, на който се извършвали публични екзекуции, после покрай сградата, в която се провеждали медицински експерименти, и стигнахме до Затворническа барака № 1, в която се помещаваше музей. Вътре - сред стари затворнически униформи и схеми на системата в концентрационния лагер - се разделихме.

В спокоен ъгъл отзад, близо до ред нарове, около които призраците ми се струваха още по-осезаеми, на стената видях снимка. Всъщност имаше много снимки от Холокоста, но тази се запечати в паметта ми. Беше черно-бяла и на нея се виждаше как едра жена върви между високи огради, по които тече ток. По косата светлина можеше да се съди, че е късен следобед, а според нормите на онова време жената бе облечена като селянка.

По една случайност не се виждат стражи, кучета или вишки, но е сигурно, че са били там - само една самотна жена с бебе на ръце и две други деца, уловили се здраво за полата ѝ. Стоически поддържа миниатюрния им живот - помага им колкото е в състояние една майка - води ги към газовата камера. Можеш да чуеш тишината, да помиришеш ужаса.

Гледах я, едновременно вдъхновен и опустошен от този образ на семейството и майчината любов. Тъничък глас вътре в мен, детски глас, ми казваше нещо, което никога не забравих - бих се радвал, ако я познавах. Тогава на рамото ми се спусна ръка. Беше Бил. Тръгнал да ме търси. По очите му познах, че е плакал.

Развълнувано посочи купчините обувки, дреболиите като четки за зъби, останали от затворниците, и каза:

-      Не си давах сметка колко силно могат да въздействат обикновените неща.

Накрая минахме по пътеката между две стари електрифицирани мрежи, към изхода. Докато крачехме натам, той ме попита:

-      Видя ли раздела за циганите?

Поклатих глава - не.

-      Като процент от населението те са дали повече жертви от евреите.

-      Не знаех - отговорих. Опитвах да съм голям.

-      И аз - каза той. - Циганите не го наричат Холокост. На техния език имат друго име. Наричат го porrajmos⁹¹.

Стигнахме до колата мълчаливо и още същата вечер се върнахме със самолета в Париж. По някакво мълчаливо съгласие не споменахме пред Грейс къде сме ходили. Мисля, и двамата си давахме сметка, че няма да разбере.

Месеци след това, две нощи преди Коледа, докато слизах по стълбите в тихата къща в Гринич, ме сепнаха гневни гласове.

-      Пет милиона долара? - Грейс беше бясна. - Добре! Прави каквото знаеш, парите са си твои!

-      Дяволски си права - съгласи се той.

-      Счетоводителят каза, че ще отидат за сиропиталище в Унгария - добави тя. - И това не го разбирам! Какво знаеш ти за Унгария!?