Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 29

11.

Ако някога се случи да попаднете в онази част на света, на границата между Франция и Германия, и искате сърцето ви да страда, тръгнете по виещия се път над селото, през боровите гори в подножието на Вогезите.

След време ще стигнете до изолирано място, наречено Нацвайлер-Щрутхоф. Това е нацистки концентрационен лагер, сега почти забравен, който е останал извън туристическите пътеводители на страданието, за разлика от Аушвиц и Дахау например. Излизаш от боровата гора и на едно кръстовище виждаш пътна табела - в едната посока е местният бар, в другата - газовата камера. Не, не се шегувам.

Десетки хиляди затворници са минали през портала на лагера, но не това е най-лошото. Най-лошото е, че почти никой не е чувал за това място - че онова количество страдание не се е оказало достатъчно, за да бъде регистрирано по скалата на сътресенията на двайсети век. Това вероятно е още едно измерение на прогреса.

Бях на дванайсет, когато попаднах там. Беше лятната ваканция и както обикновено Бил и Грейс бяха наели апартамент в хотел „Джордж V“ в Париж за по-голямата част от лятото. И двамата се интересуваха от изкуство - тя обичаше старите майстори, чиито произведения да показват на влизащия в къщата ѝ, че е жена с богатство и вкус. Бил, слава богу, винаги беше на ръба на общоприетото - всъщност танцуваше на този ръб половината от времето. Беше най-щастлив, когато откриеше някоя непозната галерия или когато обикаляше из ателието на някой младок.

Грейс нямаше такива интереси и отдавна му беше забранила да окачва покупките си, а Бил ми намигаше и казваше: „Права е. Може да е всичко, но не можеш да го наречеш изкуство. Аз го наричам благотворителност - някои хора дават на бедните, аз предпочитам да подкрепям гладуващи художници“.

Ако оставим шегите обаче, той знаеше какво прави - години по-късно си дадох сметка какво око е имал - което е странно, защото нямаше никаква подготовка, а семейството му се интересуваше единствено от химикали. Името на майка му, преди да се омъжи, било Дюпон.

През втората седмица, откакто пристигнахме в Париж, някой се обади на Бил от Страсбург и му каза, че има пачка рисунки от Роберт Раушенберг, от времето, когато великият представител на попарта бил никому неизвестен морски пехотинец. На следващия ден с Бил, с багаж за уикенда, се качихме на самолета и оставихме Грейс на втората ѝ голяма страст - да пазарува в „Ермес“.

И така, след като Бил купи рисунките, се оказахме в Страсбург. Беше неделя и нямахме какво да правим.

-      Помислих си дали да не отидем до Вогезите - подхвърли той. - Грейс сигурно би възразила, че си много малък, но има едно място, което трябва да видиш - животът понякога става труден и е важно да гледаш нещата в перспектива.

Бил знаеше за Нацвайлер-Щрутхоф заради баща си - бил подполковник в Шеста армия на САЩ, водила кампании в Европа. Подполковникът пристигнал в лагера малко след като есе- совците го напуснали и бил натоварен да напише доклад, който пък стигнал и до трибунала срещу военните престъпления в Нюрнберг.