Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 28

Когато сграбчих ръката му, Бюхер беше минал половината разстояние до вратата, готов да се откаже от всичко само и само да спаси дъщеря си.

-      Стой! - казах му. Той се обърна към мен, почти докаран до сълзи.

-      Мислиш, че ще се обадя в полицията - извика, - докато твоите техници са в апартамента на дъщеря ми?!

-      Разбира се, че не - казах. - Не си глупак.

-      Тогава ме пусни да донеса документите, за бога!

-      А какво ще ти попречи да ми дадеш фалшиви извлечения или извлечения на друг клиент? Не. Ще отидем и ще погледнем компютъра заедно.

Той поклати глава и ме изгледа изплашено.

-      Невъзможно! Никой не може да влиза в бек офиса - персоналът ще се досети.

Имаше право, но само донякъде.

-      Защо мислиш, че избрах да дойда в петък, преди почивните дни? - попитах. - Всички са на обяд.

Взех си чантата, тръгнах след него и го изчаках да отвори с криптираната си служебна карта вратата на вътрешните офиси.

Седнахме пред терминала, той стартира системата, като сложи пръст върху скенер за отпечатъци, и набра цифрите на банковата сметка. Появиха се страниците със секретните банкови операции на Христос Николаидис, свързани с мрежа от други банкови сметки. След минута вече всичко се разпечатваше.

Гледах разпечатките дълго - счетоводни дневници на толкова много корупция и смърт. Фамилията разполагаше с милиарди - или достатъчно големи суми, за да е без значение, - но документите също така доказваха извън всякакво съмнение, че Христос плаща от името на руснаците. И нещо повече - точно както се бях надявал, документите разкриваха останалата част от организацията. Редовни трансфери до други сметки в същата банка показаха имената на шестима от нашите хора, за които никога не бих допуснал, че са станали предатели.

Двама бяха агенти на ФБР, включени в контрашпионажа, а останалите четирима бяха дипломати от кариерата, от посолства в Европа - включително една жена, с която някога бях спал, - и за услугите им се заплащаше обикновено по една и съща тарифа. В сърцето си се надявах да си намерят добри адвокати и да успеят да се споразумеят за доживотни присъди. Не вярвайте, ако някой ви говори, че не е така - ужасно е да държиш живота на друг човек в ръцете си.

И така, не изпитах удовлетворение, когато прибрах документите и се обърнах към Бюхер. Обясних му, че след два часа ще позвъня на шефа на „Хонконг Телеком“ и ще му кажа да изтегли техниците. Станах и - поради обстоятелствата - реших да не му подавам ръка. Излязох, без да кажа дума, оставих го сам - с изпоцапан костюм, с разтреперани ръце, да се чуди дали пулсирането в гърдите му е само от нерви, или се дължи на нещо по-сериозно.

Не знам дали тозу човек изобщо някога ще се съвземе и сигурно щях да изпитвам някакво съчувствие към него, ако не беше едно странно събитие от детството ми.

Придружаван от Бил Мърдок, посетих малко френско селце, наречено Ротхау, на границата с Германия. Бяха минали двайсет години и безброй приключения, но част от мен така и не си бе тръгнала от онова място - или може би трябва да кажа, че част от него остана в мен.