Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 26

Докато Бюхер преглеждаше фалшивите книжа и вероятно оценяваше таксите за управление, които биха му донесли такива големи суми, си погледнах часовника - един без три минути, почти време за обяд.

За свой лош късмет фамилия Николаидис беше пропуснала един съществен факт, докато бе наливала все повече и повече пари в банка Richeloud - единственото дете на Бюхер също беше в банковия бизнес. Двайсет и три годишната му дъщеря, без особен опит с мъжете и в широкия свят, работеше в по-почтената част от бизнеса - „Креди Суис“, Хонконг.

Погледнах си пак часовника - един без две. Наведох се напред и казах:

-      Изобщо не знам на какво приличат парагвайските военни.

Той ме погледна объркано - след това се засмя, защото реши, че е някакъв вид американски хумор. Уверих го, че не е.

Дадох му пълното име на Христос, предполагаемия номер на банковата му сметка и казах, че искам копия от банкови документи, свързани с него и семейството му, както и техните фирми за последните пет години. Някъде в някакво кътче на ума си се надявах да съм прав, защото иначе щяхме да платим доста висока цена - но вече нямаше връщане.

Бюхер се изправи, изпълнен с праведно възмущение, заговори за измамниците, които влизат под лъжливи предлози, как веднага разпознал фалшивите документи, как само американец можел да си помисли, че един швейцарски банкер ще предостави такава информация, та дори и да разполага с нея. Дадох си сметка, че се кани да ми окаже особената чест, която не оказва на многото диктатори и масови убийци - щяха да ме изхвърлят от швейцарска банка.

Стана точно един. Той спря и погледна към бюрото - личният му мобилен телефон, оставен между книжата - номерът, който той смяташе, че е известен само на близките му - вибрираше. Видях мълчаливо как погледна дисплея и номера, който го търси. Реши да се обади по-късно и отново се обърна към мен, понесъл възмущението си като рицарски доспехи.

-      В Хонконг е осем вечерта - казах тихо, готов да му счупя ръката, ако опита да ме докосне.

-      Какво?! - изсъска той. Все още не разбираше.

-      В Хонконг - казах по-бавно - вече е късно.

Видях страхът да проблясва в очите му, когато си даде сметка какво му казвам. Погледна ме, връхлетяха го въпроси, на които не можеше да отговори - откъде, по дяволите, знам, че го търсят от Хонконг? Обърна се и грабна телефона.

Фиксирах го с поглед, когато разбра, че наистина го търсят от Хонконг, и не друг, а дъщеря му, която полагаше усилия в гласа ѝ да не прозвучи паника - каза му, че има сериозен проблем. Беше едва обедно време, но за Маркус Бюхер денят започна да се смрачава с всяка изминала секунда.