Читать «Аз съм пилигрим» онлайн - страница 25

Оставих настрана всякакви мисли за сън, върнах се в офиса и стартирах интензивно разследване - с помощта на гръцките власти - на подземните финансови дела на фамилия Николаидис.

Информацията, разкрита при този процес, ме отведе в Швейцария, на тихите улици на Женева. Въпреки репутацията си на безукорно чист град това всъщност е едно доста мръсно малко градче, сериозно.

10.

Офисите на най-потайната частна банка на света се намират зад анонимна варовикова фасада в центъра на женевския Quartier des Banques⁷¹. Няма написано име, но банка Clement Richeloud & Cie се помещава в тази сграда от двеста години. Сред клиентите ѝ са безброй африкански деспоти, корпоративни престъпници и богати потомци на неколцина видни дейци на Третия райх.

Richeloud също така беше банка и на гръцката фамилия, и доколкото можех да преценя, през нея минаваше пътят ни напред. Щеше да е нужно убеждаване, за да ни дадат фамилните транзакции на Николаидис от последните пет години - документите, от които да се разбере дали Христос е действал като касиер на руснаците и кои американци са били сред получателите на средствата, ако е така.

Разбира се, бихме могли да подадем искане чрез съда, но от банката биха отговорили - с право, - че не е законно да разкриват такава информация - заради швейцарските закони за банковата тайна, поради които страната е станала любимо място на тирани и престъпници.

Поради тази причина се свързах с банката и се представих за адвокат със седалище в Монако, който представлява интереси, свързани с парагвайски военни. Скоро след това застанах пред мраморния ѝ праг, готов да дискутирам някои строго поверителни финансови въпроси.

Понесъл куфарче, пълно с фалшиви документи и перспективи за депозити от милиони долари, седнах в заседателна зала сред множество фалшиви антики и зачаках управляващия съдружник на банката.

Тази среща се оказа едно от най-запомнящите се събития в професионалния ми живот - не заради Христос Николаидис, а заради урока, който получих. Обучението ми започна с отварянето на тежката дъбова врата.

Бих могъл да определя по-голямата част от работата си като гребане в лодка с прозрачно дъно в отходен канал, но дори и по такива критерии Маркус Бюхер беше забележително явление. Макар че беше граждански проповедник в строгата калвинистка катедрала на Женева, подобно на повечето от неговата професия той беше затънал до шия в кръв и гадости. Беше прехвърлил петдесетте и би могло да се твърди, че е спечелил джакпота - голямо имение над езерото, бентли в гаража, - но предвид факта, че бе започнал от втора позиция, постижението му не беше кой знае какво - фамилията му беше най-големият акционер в частната банка.

Положи сериозни усилия, за да науча, че стаята, в която сме, е звукоизолирана „според стандартите на американското разузнаване“, но не спомена скритата камера, която бях забелязал в рамката на един портрет на стената. Беше разположена така, че да наднича над рамото на клиента и да записва всички документи, които той държи в ръка. За да съм жесток, разместих столовете така, че обективът да вижда единствено капака на куфарчето ми. „Аматьори“, помислих си.