Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 56

Свистяха стрели, пронизваха го и минаваха през него. Ръцете му се заизвиваха и се загърчиха и връхлитащата тълпа престана да бъде човешка, а се преобрази в гъмжило от съскащи пълзящи змии. Идваха към нас — прилив от зелени, кафяви и черни вълни. Амбойна хвърляше срещу нас същото заклинание, с което бе унищожил патрула. Посякох едно от влечугите и то се превърна в плувнал в кръв човешки труп, но те бяха десетки, стотици и още, и още. Някои от бойците ми се сражаваха, но други вече се колебаеха, готови да побегнат. Падаха мъже, змийски зъби се впиваха в гърдите им. Калийците съскаха в злокобна ярост и връхлитаха към нас.

Зарева вятър и хвърлих поглед през рамо, скован от ужас — знаех, че Амбойна е пуснал второ заклинание, за да ни довърши. Сред двора се беше издигнала друга огромна фигура, висока колкото ландграфа-магьосник. Но след миг осъзнах, че тя ми е съвсем позната.

Когато бях момче, в обраслата с дива джунгла провинция Симабю, си имахме селски „ловец на плъхове“, тъй като често пъти тази напаст ни безпокоеше, особено щом настъпеше Дъждовното време и гризачите започнеха да търсят подслон в селските колиби, дори в постройките на семейното ни имение. Ловецът на плъхове знаеше няколко прости заклинания, с които да подлуди плъховете и да ги накара да се втурнат към най-близката вода и да се издавят. Възрастните смятаха, че не е съвсем наред с ума си, и сигурно бяха прави. Но за нас, децата, той беше нещо като герой. Винаги се държеше с нас като с равни и с радост ни водеше в джунглата, където ни караше да седнем и да запазим тишина, а той започваше да свири с уста. Никога не знаехме що за твар ще се появи. Понякога беше елен, веднъж се оказа крокодил, излязъл от водата до нас, друг път семейство водни плъхове, или пък птиче ято закръжаваше във въздуха и кацаше при нас, все едно че птиците бяха наши приятели. Той ни казваше да не ги докосваме, защото човешката миризма щяла да ги прокуди от техните братя и сестри, а само да наблюдаваме и да се учим как се държат, защото всички ние сме животни и кой знае дали душата на един кротък мармот не е един от нас, върнат от Колелото, за да плати наказанието си за сторено зло в предишния си живот.

Ловецът на плъхове беше „моето“ привидение. Но никой от нас не беше видял един и същи човек, както разбрах по-късно. Един беше видял дойката си, гонеща нощните му кошмари, друг — дюкянджията, прогонил кучето, което го е уплашило като малко дете. Карджан ми каза, че бил един техен съсед от малкото планинско селце, който бил дотичал, за да го спаси от разгневен бик.

Моят ловец на плъхове хвана една от змиите и тя се извиси десет стъпки нагоре. И с това сякаш сбра в шепата си всички змии. Надигна дългото влечуго към лицето си, огледа го как съска и се гърчи в шепата му и го захвърли настрана. Но влечугото така и не падна — просто изчезна; всички останали също изчезнаха и каменните плочи се оголиха.