Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 55

Видях на една от терасите Маран. Беше с черни кожени панталони и елек и държеше малкия арбалет, с който се упражнявахме в стрелба по мишена. Зад нея беше една от слугините й. Забеляза, че гледам нагоре, и посочи. Един калиец се беше проснал по очи, една от дългите стъпка метални стрели бе забита в гърлото му. Добре! Аграмонте можеше да са груби, но бяха спечелили земите си с храброст и с меч и кръвта им течеше в жилите на жена ми.

Ясновидката Синаит дотърча отнякъде и викна:

— Вече знаем.

Да. Вече знаехме. Магията, сътворила голямата илюзия с калийците, преобразени като нуманцийски войници, беше хвърлена от майстор магьосник. Вече беше ясно, че и двамата Амбойна са чародеи и че синът е бледо подобие на уменията на стария. Не някакви останки от мъртвия Микаел Янтлус бяха замъглили силата на императора и на Синаит, а жив майстор чародей, действащ в нашия лагер.

Ако загинехме в този ден, той щеше да може да продължи маскарада и да твърди, че е верен на трона. Такава благонадеждност, когато императорът тръгнеше срещу бунтовниците, щеше да го постави близо до Тенедос и той щеше да довърши плана си.

Замисълът наистина беше коварен и в случай, че ландграф Амбойна успееше да спечели доверието на императора, на калийците нямаше да им е нужна подкрепа отвън. Много повече неща бяха заложени на масата от живота ни — императорът и цяла Нуманция бяха изправени пред огромен риск!

— Знаем, и още как. Можеш ли да хвърлиш заклинание срещу него?

— Подготвила съм две. Но неговата мощ е много по-голяма от моята. Предпочитам да изчакам и да видя дали ще мога да направя контразаклинание.

— Както решиш. Магията не е моята област.

Войниците се бяха прегрупирали и изтичах пред тях.

— Пиконосци! Хусари! Успяха да ни излъжат и си мислят, че са ни вкарали в капан. Но сега е нашият ред да решим кой е в капана.

— Бойци! — извиках на мъжете на макарите. — Вдигнете преградите! Тръбачи! Сигнал за атака!

В главния двор на замъка цареше пълно безумие. Вътре в сградите виковете и писъците продължаваха, но тълпата отвън вече плячкосваше. Десетина души търкаляха бурета от склада за вино, няколко вече бяха обърнати и отворени. Пищяха жени с раздрани дрехи, държаха ги мъже и смъкваха своите. Калийците мъкнеха кой каквото е успял да награби.

И тогава ни видяха — хиляда души в плътен строй, надали боен вик, по-силен от зова на тръбите. Последва вой на изненада и страх, и ги ударихме. Мечове и брадви се вдигаха и падаха, стрели се изсипаха в гъстата човешка гмеж. Някои оставаха на място и се биеха, други побягнаха и дворът на замъка отново закипя от кръв и сеч. От сградите изскочиха калийци, някои — за да избягат, повечето — готови да се бият. Изревах команда и хусарите се отдръпнаха от ръкопашното меле, заобиколиха тълпата… и калийците бяха в ръцете ни.

В този момент чух нещо — дълбок и плътен мелодичен тон, само че изкънтя от костите ми. Въздухът наоколо затрептя и Молайс Амбойна се извиси от нищото, издигна се на цели петдесет стъпки към небето. Косата и брадата му се развяха дивашки разрошени. По лицето му имаше грозни петна от кръв, а от пръстите му стърчаха дълги нокти. Вече не беше мазният благородник, а убийствен, гибелен маг, демон, по-жесток и ужасен от всичко, което можеше да призове. Словата му, на неведома реч, закънтяха от каменните стени и си помислих, че самите камъни всеки миг ще се пръснат.