Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 54

В главния двор излизаха и се включваха в битката наши войници, някои в броня, повечето — без. Успях да зърна как принц Рюферн, лесно различим в червената си туника, с дълъг меч в ръка, изхвърча през една врата; двайсетина войници тръгнаха от двете му страни. Принцът нахлу в нападащата гмеж и започна да сече нападателите.

Калийците ни удариха като приливна вълна и вече нямаше време за нищо, освен да убиеш този, който се опитва да те убие. Някой замахна към мен с огромен кривак, пернах го през очите с лъка, присвих се и с тялото му отблъснах други двама. Това ми даде възможност да извадя сабята си, свалих един, после видях как друг замахва с вила към мен. Отскочих назад и в същия момент селякът изохка и рухна — и Кутулу извади дългата си кама от гърба му.

Кутулу понечи да ми извика нещо, но някаква жена с изцапано с кал лице го събори на колене, измъкна касапски нож от кожения си колан и щеше да го довърши, но сабята ми изсвистя и отсече главата й. Жената падна върху Кутулу и го затисна.

Твърде много бяха, изливаха се в замъка като черен прилив. Чух как някой извика:

— Назад. Назад и се престрой!

Беше Биканер. Други офицери заповтаряха командата. Парирах устремилото се към гърдите ми копие, убих копиеносеца, сграбчих Кутулу за дрехата и го повлякох навътре в цитаделата. Трима калийци се втурнаха към мен, но Карджан и още един пиконосец се появиха изневиделица и ги свалиха.

Някой изрева:

— Отдръпни се!

Чух стърженето на железа и огромният портикул се смъкна, металните върхове на пречките пронизаха една грамадна жена, размахала коса. Обкованите с желязо крила зад портикула се плъзнаха на мястото си и всичко стихна. Но само за миг, защото се надигнаха риданията и виковете на нашите ранени. Отвън им отвърнаха с гневен вой.

Биканер отри кръвта, стичаща се от раната на челото му. Дишаше на хрипове, сабята му беше червена до дръжката.

— Към двора има прозорци. Ще сложим там стрелци и ще отблъснем тия кучи синове от портата. Ще я укрепим с греди и…

— Не — отрязах го. — Ще си помислят, че са ни притиснали. Ще довършат другите в замъка и ще ни наложат обсада.

Той помисли и кимна отсечено.

— Да. Точно така ще направят.

— Значи няма да правим каквото искат те, домин. Извличаме ранените и строяваме хората си за атака. Веднага. Спешени. Пиконосците в челото, хусарите — зад тях. Погрижете се хората отпред да имат поне гръдна броня. И искам тръбачите. Всички!

— Слушам, сър.

Наоколо се бяха струпали и други офицери.

— Чухте какво казах. Изпълнявай!

Те също се разтичаха.

Нямаше време да се грижим за ранените. Видях между тях Кутулу — лежеше неподвижно; надявах се, че онази кучка не го е убила. Бяха ни ударили здраво. Сигурно имаше поне трийсет-четиридесет души извън строя. Но някои се надигаха с усилие и се включваха в бойните редици. Безмилостната дисциплина на граничните полкове си казваше своето — отричаше правото им да стенат или да умрат.