Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 52

Бях разочарован, но не и съсипан от тази новина. Тъй като бях роден да бъда воин и допусках, че най-вероятно ще загина при изпълнение на служебния си дълг, винаги си бях мислил, че фамилната нишка ще бъде продължена от сестрите ми.

Но за Маран това беше ужасно важно. Чудех се дали баща й и братята й не я притискат да създаде наследник, но се стараех да не засягам тази тема. Все едно, тя заяви, че не вярва на думите на ясновидеца, обясни ми колко пъти ясновидците бъркат за други неща и отказа да се предаде.

— Разбира се — отвърнах й. — Веднага ли да опитаме?

— Не, глупчо. Имам предвид… знаеш какво имам предвид. Посъветвах се с ясновидката и според нея следващите няколко дни може да са идеални за зачеване.

— Хм — казах. — Остава и да я поканиш в спалнята ни, да ни даде съвет как точно да го направим.

— Виж, с това вече съм доста запозната — каза Маран и завъртя очи също като мен. — Почакай само докато си легнеш довечера.

Ясновидката Синаит се изправи и поклати глава. Локвичката живак по Купата си оставаше сива и безлика.

— Пак нищо. И усещам, че съм блокирана, когато посегна.

Самият аз не бях извадил никакъв късмет с Купата и си помислих, че може би ще успея да се свържа с императора, ако думите ги изрече истински магьосник.

— Кой ни спира тогава?

— Не знам. Нито кой, нито какво. Може да е просто разположението на звездите.

Знаех, че не го вярва.

Привечер реших да нагледам конната стража. Бях заповядал на домин Биканер да я удвои, тъй като Молайс Амбойна щеше да пристигне всеки момент и не исках да допусна никаква възможност за измъкване. Командир на патрула беше адютантът на Биканер, Рестенет, а двамата с домина стояхме зад формацията, заслушани разсеяно в носещите утеха познати казармени команди, когато тръбите в главния замък засвириха.

— Това ще да е Амбойна. Връща се и не трябва да му оставим никакъв шанс да избяга — каза Биканер. — Капитане! Пригответе стражата да приеме арестант!

— Слушам, сър!

Излязох от цитаделата през огромния централен двор на замъка, спрях на разтворените порти и се загледах към града. Двама тръбачи на замъка стояха от двете ми страни, готови да изсвирят поредния сигнал. Но вместо ескорта на принц Рюферн и ландграфа видях огромна маса войници, облечени в нуманцийски униформи — маршируваха към нас в стегнат строй. Бяха поне хиляда души, повече от полк. Императорът, изглежда, беше решил, че ни трябват още подкрепления, и беше изпратил още една част в Кальо, въпреки че се зачудих как е могъл да придвижи такова войнство за толкова кратък срок.

Взирах се напрегнато в сгъстяващия се мрак, мъчех се да видя знака по знамената, за да разбера името на частта, когато чух вик. Беше ясновидката Синаит — тичаше с все сила към мен, запретнала халата си чак над коленете.

— Не! — извика тя. — Не са наши! Това са калийци!