Читать «Кралят-демон» онлайн - страница 317

Той протегна ръце, за да скрепим договора. Станах, протегнах и своите, и той пристъпи към мен.

Ударих го само веднъж, много силно, точно в брадичката. Смъкна се на пода без звук.

Уверих се, че е в безсъзнание, след което порових в магьосническите му сандъци и намерих здраво въже. Вързах ръцете и краката на императора, запуших устата му с парцал и вързах и очите му, после скрих тялото му в дъното на шатрата, в личния му отсек за спане, и придърпах кожите върху него. През цялото това време плачех беззвучно, почти заслепен от сълзите си.

Книгите, струпани до символа, оставих на пламъците на мангала и той изяде, без да мигне, черното познание, за което Тенедос се беше трудил така упорито, докато го придобие. След тях изгорих и тревите и сечивата, подредени наблизо. Затърках червения символ, докато не се заличи напълно.

Видях една стъкленица, отпуших я и ме лъхна същата воня на отварата, която бях излял в замъка на Чардън Шир. Прибрах стъкленицата в кесията на колана си и напуснах шатрата.

Изтичах до коня си, яхнах го и го подкарах в галоп. Някъде в сивата предутрин отпуших стъкленицата и я запокитих колкото може по-далече от мен.

Капитан Балк чакаше пред палатката ми.

— Извикай тръбачите — заповядах му. — Сигнал за атака!

Подкарахме в тръс. Тръбите пееха звучната песен за смърт. Барабаните забиха и пехотата, присвита на позициите си, се надигна и се изсипа с боен вик на полето.

Дадох знак, тръбите засвириха отново и поехме в галоп, с Червените пиконосци в челото, зад мен — всичко, което бе останало от гордото войнство, преминало границата така отдавна, стоманеният връх на пика, насочен към сърцето на Майсир.

Знамената ни, всички цветове на Нуманция, се вееха на утринния вятър и препускахме все напред и напред, и тътенът на конските копита заглуши барабаните.

Погледнах през рамо и очите ми се замъглиха, щом видях великата армия на Нуманция, на която бях служил цял живот, която толкова години бях водил — непоколебима, страховита, развяла знамена, тръгнала на своята последна битка.

Кръвта ми закипя от бойна ярост.

Врязахме се в майсирските редици, все едно че срещу нас нямаше никой, и продължихме дълбоко напред към центъра на армията им. Мъже се вдигаха срещу мен и ги посичах сред писъци, и продължавахме напред, като избивахме всичко по пътя си.

За миг изпитах глупавата надежда, че има шанс да победим, че майсирците ще се прекършат и ще побегнат. Пробихме втората и третата им линия и пред нас беше щабът им.

Тогава ни удариха по фланговете — вълна след вълна елитна пехота, за които ездачът на кон представлява лесна мишена, а не вдъхваща ужас фигура. Снишаваха се под пиките ни и връхлитаха срещу конете ни. Други войници се появиха отпред, не се огънаха и щурмът ни беше спрян, и всичко се превърна в кипнала гмеж от пики, мечове и копия, от убиващи и умиращи мъже.

Пред мен, на по-малко от стотина разтега, се виждаха огромни яркоцветни шатри с веещи се над тях знамена. Там беше кралят и извиках на пиконосците да тръгнат след мен, и натиснахме напред, стъпка след кървава стъпка.