Читать «Тайната история» онлайн - страница 78

Изведнъж в стаята се изви нещо, което мога да опиша само като леден вихър. Огледах се. На покрива имаше огромна дупка, през нея видях небето и един облак, който премина бързо отляво надясно и изчезна зад назъбения черен ръб. На пода под отвора се бе настлал пухкав сняг, който като с шаблон бе нанесъл съвършено копие на отвора над него. Целостта му бе нарушена от резките очертания на една единствена стъпка — моята.

По-късно доста хора ме питаха дали съм съзнавал колко опасно нещо съм предприел, когато съм се опитал да живея в неотоплявана сграда в горен Върмонт през най-студените месеци в годината. Честно казано, не. Някъде далеч в съзнанието ми бяха изтласкани дочутите истории за пияници, стари хора, невнимателни скиори, които са измръзнали до смърт, но по някаква причина това не се отнасяше до мен. Жилището ми определено не беше удобно, бе ужасно мръсно и студено, но никога не ми хрумна, че там няма да съм в безопасност. И други студенти бяха живели тук, самият наемодател живееше тук, а момичето от Службата за подпомагане на студентите ми каза за него. Онова, което не знаех, бе, че помещенията на хипито не се отопляваха и че студентите, които са идвали преди мен, са пристигали въоръжени с електрически печки и одеяла. Дупката в покрива бе скорошно явление и в Службата не знаеха за него. Предполагам, че ако някой бе чул цялата история, щеше да ме предупреди, но истината бе, че никой не знаеше. Толкова се срамувах от жилището, че не казах на никого, нито дори на доктор Роланд. Единственият, който знаеше всичко, беше хипарят, но той се интересуваше само от своето добруване.

Събуждах се рано сутринта, преди да се е съмнало, на пода, увит в одеяла (спях с два-три пуловера, наполеонки, вълнен панталон и палто) и тръгвах, така както си бях облечен, към кабинета на доктор Роланд. Пътят бе дълъг, а ако валеше сняг или се беше извил вятър, ставаше мъчителен. Достигах колежа измръзнал и изтощен, точно когато чистачът отключваше Централната сграда. Слизах в мазето, в една неизползваема и доста злокобна на вид стая — бели плочки, външни тръби и сифон в средата, бръснех се и вземах душ. По време на Втората световна война това помещение е било използвано като временен лазарет. Чистачите използваха мивките, за да пълнят кофите си, тъй че там водата все още течеше, а имаше и газена печка. В един от празните шкафове със стъклени вратички държах бръснач, сапун и небиеща на очи, сгъната хавлиена кърпа. После си затоплях супа от консерва и кафе на котлона в кабинета по обществени науки и докато доктор Роланд и секретарките пристигнеха, бях отхвърлил доста от работата за деня.

Доктор Роланд, свикнал с кръшкането и честите ми извинения заради несвършена работа, беше изненадан и доста подозрителен към внезапното ми силно трудолюбие. Хвалеше ме и подробно ме разпитваше, няколко пъти го чух в коридора да обсъжда ненадейната ми промяна с доктор Кабрини, шеф на катедрата по психология, който бе другият преподавател, ненапуснал сградата за зимата. Без съмнение първоначално Роланд бе решил, че това е някакъв нов номер от моя страна. Но седмиците минаваха и с всеки следващ ден, изпълнен с ентусиазирана работа, се добавяше по още една червена точка към безукорното ми досие. Доктор Роланд започна да ми вярва: в началото плахо, а накрая тържествуваше. Около първи февруари ми повиши заплатата, може би се надяваше, че спазвайки принципите на бихейвиоризма, с този жест ще ме стимулира още повече. Съжали за грешката си, когато зимата свърши и аз се върнах в малката си уютна стая в Монмът и към стария си начин на държание.