Читать «Тайната история» онлайн - страница 80

Нямах какво да му отговоря. Не че не съм свикнал да се сблъсквам със собствените ми лъжи, но чуждите винаги ме вбесяват. Можех само да отрека и съвсем честно да си призная, че нямам представа какво е цимбал.

— Дялай ключове — каза той невъзмутимо. — Заглаждай.

Отвърнах изключително многословно на тези реплики, обяснявайки му, че едва ли мога да дялам ключове в помещение, където е толкова студено, че не мога да си сваля ръкавиците.

— Изрежи върховете на пръстите — заяви невъзмутимо Лио.

В тези разпри се заключаваха контактите ми с него. По-късно ми стана ясно, че при цялата си любов към мандолините, която Лио демонстрираше, кракът му не бе стъпвал в работилницата, а не бе влизал там и месеци преди появата ми. Започнах да се чудя дали изобщо знае за дупката в покрива и един ден набрах достатъчно смелост, за да му спомена.

— Мислех си, че това ще е едно от нещата, които ще поправиш, докато си там — отвърна той.

Свидетелство за моето нещастие е фактът, че през една неделя наистина се опитах да го направя с помощта на няколко стари парчета от мандолини, които намерих захвърлени. Едва не се пребих: наклонът на покрива бе толкова стръмен, че загубих равновесие и едва не паднах в язовира, в последния миг се хванах за улука, който милостиво ме издържа. С огромни усилия успях да се спася — раздрах си ръцете на ръждясалия улук и трябваше да ми бият инжекция против тетанус. Чукът на Лио, трионът и парчетата от мандолините паднаха в язовира. Всички инструменти потънаха, но Лио най-вероятно и до ден днешен не знае, че ги няма, за нещастие обаче парчетата от мандолините се понесоха по водата и се заклещиха в преливника, точно под прозореца на спалнята му. Разбира се, той имаше какво да каже по въпроса за колежанчетата, които изобщо не ги е грижа за хорските вещи и за това как всички, през цялото време, се опитват да го оберат.

Коледата дойде и отмина, без да забележа, с тази разлика, че тогава не ходех на работа и всичко бе затворено, тъй че нямаше къде да се стопля, ако не броим няколкото часа в църквата. После се прибрах, увих се в одеялото и започнах да се клатя напред-назад, мразът сякаш течеше в костите ми. Припомнях си слънчевите коледи от детството ми — портокалите, колелата, обръчите и зелените гирлянди, които блестяха в жегата.

От време на време пристигаха писма, които бяха адресирани до колежа Хампдън. Франсис ми изпрати шест страници писмо, в което ми разказваше колко е отегчен, колко е болен и изреждаше на практика всичко, което бе ял, откакто се видяхме за последно. Близнаците, да бъдат благословени, изпратиха кутии със сладки, печени от баба им и писма, писани с различно мастило: черно от Чарлс и червено от Камила. През втората седмица на януари получих пощенска картичка от Рим, нямаше обратен адрес. Беше с фотография на статуята на Август от Прима Порта79, до нея Бъни бе изобразил Хенри и себе си в доста умела карикатура, облечени в римски тоги и с малки кръгли очила, присвили очи в посоката, сочена от протегнатата ръка на скулптурата. (Цезар Август бе героят на Бъни, той засрами всички ни, когато изкрещя одобрително при споменаването на името му, по време на четенето на витлеемската история от Евангелието от Лука на коледното събиране на кръжока по литература.