Читать «Тайната история» онлайн - страница 76

— Весела Коледа, Ричард. Ще пишеш, нали? — после изтича по пътеката към таксито.

Камила се бореше с две огромни пътни чанти, пусна ги в снега и каза:

— Дявол го взел, никога няма да качим всичкия багаж на влака.

Дишаше тежко, дълбоки червени кръгове горяха на светлите й бузи, през целия си живот не бях виждал някой толкова влудяващо красив, колкото тя бе в онзи миг. Стоях и тъпо мигах пред нея, кръвта бушуваше във вените ми, а внимателно репетираният ми план за целувка за сбогом бе забравен. Изведнъж тя се втурна и ме прегърна. Пресипналият й дъх отекваше в ухото ми, а в следващия миг, когато долепи бузата си до моята, я почувствах като парче лед. Хванах я за ръката и усетих учестения пулс на крехката й китка между пръстите си. Таксито свирна и Чарлс подаде главата си през прозореца.

— Хайде — извика той.

Занесох чантите й до тротоара и застанах под уличната лампа, докато потегляха. Бяха се обърнали и ми махаха през задното стъкло, стоях и ги гледах, призракът на собственото ми разкривено отражение се смаляваше в извивката на тъмното стъкло, а таксито зави зад ъгъла и изчезна.

Стоях на пустата улица, докато престанах да чувам шума от мотора и около мен остана само съскането на пухкавия сняг, който вятърът обръщаше в малки вихрушки по земята. После поех обратно към общежитието, напъхал дълбоко ръце в джобовете си и заслушан в непоносимо силния звук от хрущенето на снега под обувките ми. Спалните бяха тъмни и тихи, големият паркинг зад игрището за тенис бе празен, като изключим няколкото коли на университета и зеленият камион на хората по поддръжката. В моята сграда по коридорите се търкаляха кутии за обувки, закачалки, вратите бяха открехнати, навсякъде бе тъмно и тихо, като в гроб. Никога в живота си не съм бил толкова потиснат. Спуснах щорите, легнах в неоправеното легло и отново заспах.

Имах толкова малко вещи, че успях да ги пренеса наведнъж. Събудих се отново по обяд, събрах всичко в двата си куфара, оставих ключа в будката на охраната и повлякох товара си по безлюдния, покрит със сняг път към града и адреса, който ми даде хипито по телефона.

Разстоянието бе по-дълго, отколкото очаквах, скоро се отклоних от главния път и поех през една особено обезлюдена местност близо до връх Катаракт. Пътят ми вървеше успоредно с една бърза и плитка река — Батънкил — по течението на която тук-там имаше покрити мостове. Нямаше много къщи и дори онези злокобни и ужасяващи каравани, които човек често вижда в горите на Върмонт, с огромни купчини дърва, струпани от едната страна и черен дим, виещ се от комина на печката, бяха малко и на далечно разстояние една от друга. Нямаше никакви автомобили като изключим някой зарязан, вдигнат на тухли в нечий преден двор.

През лятото разходката би била приятна, макар и изтощителна, но през декември, затънал до коленете в снега и понесъл два тежки куфара ми се струваше, че изобщо нямаше да стигна доникъде. Пръстите на ръцете и краката ми се бяха вкочанили от студ, неведнъж спирах да си почивам, но постепенно околността започна да придобива не толкова пуст вид и накрая пътят ме изведе там, където ми бяха казали: Проспект стрийт в източен Хампдън.