Читать «Тайната история» онлайн - страница 77

Никога не бях виждал тази част на града; беше на светлинни години от познатите ми места — кленове и магазини с дървени капаци на витрините, селска морава и часовник върху сградата на съда. Този Хампдън, ширнал се пред мен, сякаш бе претърпял бомбардировка, тук-там се виждаха водонапорни кули, ръждясали релси, порутени складове и фабрики със заковани врати и изпочупени прозорци. Цялото място изглеждаше изоставено от времето на Депресията с изключение на един западнал малък бар в края на улицата, който, ако се съди по струпаните камиони пред него, дори толкова рано следобед бе доста оживено място. Коледни лампички и изкуствена зеленика висяха над неоновите реклами на бира. Погледнах вътре и на бара видях мъже, облечени с вълнени ризи — всички държаха пред себе си чаши с уиски или бира, в задната част имаше група по-млади посетители, които залагаха на бейзболните шапки и масата за билярд. Стоях отвън, пред тапицираната в червено врата и ги погледах още малко през кръглия отвор в горната част. Дали да не вляза, да помоля да ме упътят, да пия едно, да се стопля? Реших и бях сложил ръка на мазната месингова дръжка, когато прочетох името на бара, написано на прозореца: „Боулдър тап“. Бях чувал за „Боулдър тап“ от местните новини, мястото бе епицентър на престъпността в Хампдън, колкото и малка да бе тя — наръгвания с нож, изнасилвания и нито един свидетел. Не бе точно мястото, където ще се отбиеш сам да пийнеш, ако си изгубил се колежанин от другата част на града.

В крайна сметка не бе толкова трудно да намеря жилището на хипито. Един от складовете, точно на брега на реката, бе боядисан в тъмнолилаво.

Застаряващият хипар изглеждаше ядосан, когато най-накрая отвори вратата, сякаш току-що го бях събудил.

— Човече, следващия път просто влез — каза той навъсено.

Бе нисък мъж, облечен в покрита с петна от пот тениска, имаше рижа брада и изглеждаше тъй, сякаш бе прекарвал много прекрасни вечери с приятелите си край масата за билярд в „Боулдър тап“. Посочи ми стаята, където щях да живея и която се намираше на горния край на желязно стълбище, естествено, без парапет, а после изчезна, без да каже нищо.

Озовах се в огромна, прашна стая с дюшеме и висок таван с открити покривни греди. Освен разнебитения скрин и стола с висока облегалка в единия ъгъл, нямаше никаква друга мебелировка, ако не броим една косачка за трева, ръждясал варел от петрол и маса, върху която се търкаляха шкурка, дърводелски инструменти и няколко парчета дърво, вероятно бяха кутии на мандолини. Стърготини, пирони, хартия от сандвичи и фасове, разхвърляни по пода броеве на списание „Плейбой“ от седемдесетте години и прозорци, върху чиито многобройни стъкла бяха напластени скреж и мръсотия.

Пуснах единия куфар, а другият сам падна от вкочанените ми ръце, за един кратък миг и мозъкът ми се бе вкочанил, трябваше да регистрира всички тези видения без коментар. После изведнъж ме връхлетя зашеметяващ шум, почти рев. Отидох да погледна през задните прозорци зад масата и се сепнах, когато видях водата, ширнала се едва на метър под мен. Малко по-нататък видях как тя се блъска в една язовирна стена и как летят пръските. С ръка се опитах да изчистя един малък кръг на прозореца и забелязах, че дори и вътре в сградата, продължавах да виждам дъха си.