Читать «Тайната история» онлайн - страница 75

Между нас казано, знаех, че това не е вярно, тъй като няколко седмици преди това го видях внимателно да я изрязва с бръснач от една книга в библиотеката. Нищо не му казах, но бях толкова раздразнен, че си тръгнах веднага, посред грубите извинения, които му позволяваше гордостта. След като вече бе заминал, открих странна извинителна бележка в пощенската си кутия, увита около екземпляр от стихотворенията на Рупърт Брук77 и кутия шоколадови бонбони с ментов пълнеж.

Хенри замина бързо и тихо. Предишната вечер ни каза, че тръгва и на следващия ден го нямаше. (Към Сейнт Луис? Към Италия? Никой от нас не знаеше.) Ден след това отпътува и Франсис, изпратен с претрупани и протяжни сбогувалия — Чарлс, Камила и аз стояхме от едната страна на пътя, със зачервени лица и почти замръзнали уши, а Франсис бе свалил прозореца и ни викаше над кротко работещия двигател на мустанга и сред огромните облаци бял дим, бълвани от автомобила почти четиридесет и пет минути.

Близнаците заминаха последни и може би заради това ми бе най-неприятно да ги изпратя. След като клаксонът на автомобила на Франсис заглъхна в снежната и лишена от ехо далечина, ние тръгнахме към дома им по пътеката през гората. Почти не разговаряхме. Когато Чарлс включи осветлението, видях, че апартаментът бе зашеметяващо чист — празна мивка, лъснати подове и една редица куфари до вратата.

Същия ден столовата бе затворила на обед, валеше обилно, беше тъмно и нямахме кола. Хладилникът току-що бе почистен, миришеше на дезинфектант и беше празен. Насядахме около кухненската маса и си направихме тъжна и импровизирана вечеря с гъбена супа от консерва, содени бисквити и чай без захар и мляко. Основната тема бе маршрутът на Чарлс и Камила — как ще се справят с багажа и кога ще повикат такси, за да хванат влака в шест и половина. Включих се в разговора за пътуването, но над мен се бе спуснала дълбока тъга, която нямаше да ме напусне седмици наред. Шумът от автомобила на Франсис, който се смаляваше и накрая изчезна в снежната и глуха далечина, все още отекваше в ушите ми. За първи път осъзнах колко самотни щяха да бъдат следващите два месеца, когато колежът е затворен, снегът е натрупал и всички са заминали.

Казаха ми да не се притеснявам да ги изпращам на другата сутрин, защото тръгват рано, но въпреки това в пет часа бях у тях, за да се сбогуваме. Беше ясна и черна сутрин, небето бе обсипано със звезди; живакът в термометъра на верандата пред общежитието бе паднал до нулата. Отпред, обвито в облак дим, чакаше таксито. Шофьорът току-що бе затръшнал капака на пълния с куфари багажник, а Чарлс и Камила заключваха вратата след себе си. Бяха твърде притеснени и заети със свои мисли, за да се насладят на присъствието ми. И двамата се притесняваха много, когато тръгваха на път — родителите им бяха загинали в автомобилна катастрофа на път за Вашингтон през един уикенд. Самите близнаци нервничеха дни преди да тръгнат нанякъде.

Освен това закъсняваха. Чарлс остави куфарчето и ми подаде ръка.