Читать «Тайната история» онлайн - страница 74

Палеше лампите и започваше да крачи напред-назад, без да си сваля палтото, с ръце скръстени зад гърба, поклащаше глава. Най-накрая се спираше на едно място и заявяваше с отчаяние в очите:

— Метахемерализъм. Разкажи ми за него. Всичко, което знаеш. Трябва да науча нещо за метахемерализма.

— Съжалявам, но не знам какво е това.

— Аз също — казваше съкрушен Бъни. — Трябва да е свързано с изкуството, пасторализма, или нещо такова? Така ще успея да свържа Джон Дън и Айзък Уолтън, разбираш ли — и започваше отново да крачи. — Дън. Уолтън. Метахемерализъм. Аз така виждам нещата.

— Бъни, дори не съм убеден, че съществува дума „метахемерализъм“.

— Със сигурност съществува. Идва от латински. Има нещо общо с иронията и пасторалното. Мда, точно така. В живописта и скулптурата, или нещо подобно.

— Има ли я в речника?

— Де да знам. Не знам как се пише — после с ръцете си изобрази рамка на картина. — Поетът и рибарят. Parfait76. Весели другари. Навън, сред природата. Живеят хубав живот. Метахемерализмът ще ги стикова, разбираш ли?

И така продължаваше, понякога половин час, че и отгоре, през който Бъни говореше несвързано за рибари, сонети и Бог знае какво още, но някоя гениална мисъл го спохождаше посред монолога и той изчезваше също тъй внезапно, както се бе появил.

Четири дни преди крайния срок завърши курсовата работа и ходеше при всеки, за да му я покаже, преди да я внесе.

— Добра е, Бън… — каза Чарлс предпазливо.

— Благодаря, благодаря.

— Но не мислиш ли, че по-често трябва да споменаваш Джон Дън? Нали той ти бе темата?

— Ах, Дън — отвърна Бъни пренебрежително. — Не искам да го въвличам във всичко това.

Хенри отказа да я прочете.

— Сигурен съм, че няма да я разбера, Бъни, наистина — каза му той, поглеждайки първата страница. — Какво не му е наред на шрифта?

— Има по три интервала — отвърна гордо Бъни.

— Редовете са на разстояние от около два сантиметра и половина.

— Изглежда малко като свободен стих, нали?

Хенри изсумтя:

— Прилича на ресторантско меню.

Всичко, което помня от курсовата работа, бе последното изречение „И тук оставяме Дън и Уолтън на бреговете на Метахемерализма, махваме сърдечно за сбогом на тези прочути и отколешни близки приятели.“ Чудехме се дали няма да се провали, но Бъни не се притесняваше: пътешествието до Италия бе толкова близо, че хвърляше над леглото му през нощта тъмната сянка на кулата в Пиза, бе обзет от силно вълнение и нямаше търпение да напусне Хампдън колкото е възможно по-скоро, да се освободи от семейните си задължения и да отпътува.

Безцеремонно ме попита дали ще отида и ще му помогна да си приготви багажа, след като няма какво да правя? Отговорих му, че ще му помогна. Когато пристигнах, го заварих да изсипва съдържанието на цели шкафчета в куфарите. Навсякъде имаше дрехи. Пресегнах се, свалих внимателно една японска рисунка в рамка от стената и я оставих на бюрото му.

— Не я пипай — изкрещя той, захвърли с трясък чекмеджето от нощната си масичка на пода и се втурна, за да грабне рисунката. — Тя е на двеста години.