Читать «Тайната история» онлайн - страница 73

Гласът му бе сънлив и тих, но аз изпитвах известна несигурност. Там, където бях живял, през зимата дори не валеше сняг.

За всички, освен за мен, последната седмица в колежа бе една вихрушка от пакетиране, писане, резервиране на самолетни билети и обаждания до дома. Не се налагаше да приключвам с разработките си по-рано, защото нямаше къде да отида, щях да опаковам вещите си на спокойствие, когато общежитието се изпразни. Бъни тръгна първи. Цели три седмици бе в паника заради някаква курсова работа във връзка с един от предметите, които изучаваше — „Шедьоври на английската литература“. Задачата му бе да напише двадесет и пет страници за Джон Дън. Всички се чудехме как ще се справи, защото не го биваше кой знае колко в писането — дислексията му бе удобно прикритие, но истината се криеше в това, че можеше да съсредоточава вниманието си не по-дълго от малко дете. Рядко четеше задължителните текстове или допълнителни книги по някой от предметите. Познанията му по всяка отделна тема бяха сбирщина от объркани факти, често изключително несвързани или извън контекста, помнеше ги от обсъжданията в клас или си вярваше, че ги е прочел някъде. Щом настанеше време да пише нещо, той допълваше тези съмнителни факти, разпитвайки надълго и нашироко Хенри, до когото обичайно се допитваше, сякаш бе справочник, или пък вадеше информация от обща енциклопедия, или от „Мъже на мисълта и делото“, шест тома, датиращи от деветдесетте години на деветнадесети век, написани от почитаемия Е. Типтън Чатсфорд. Това бях малки животописи на велики хора от миналото, писани за деца и пълни с драматични гравюри.

Всичко, което сътворяваше Бъни, неминуемо звучеше обезпокоително оригинално, тъй като започваше с доста необичайни източници, които успяваше допълнително да измени благодарение на обърканите си възприятия. Работата за Джон Дън сигурно бе най-лошото нещо, което някога бе предавал. По ирония на съдбата то бе и единственото нещо, написано от него и публикувано. След изчезването му един журналист поискал откъс от работите на изчезналия студент и Марион му дала копия. Един откъс, редактиран с много усилия, в крайна сметка се озова на страниците на списание „Пийпъл“.

Бъни бе чул от някъде, че Джон Дън се познавал с Айзък Уолтън75, но в някой тъмен коридор на съзнанието му това познанство се разраствало ли, разраствало, докато накрая в неговия мозък двамата станали взаимозаменяеми. Никога не разбрахме откъде се е появила тази фатална връзка: Хенри винеше „Мъже на мисълта и делото“, но никой не знаеше със сигурност. Седмица-две преди крайния срок за предаване на курсовата, Бъни започна да се появява в стаята ми в два-три през нощта. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе избавил от природно бедствие — вратовръзката му бе изкривена, а обезумелите му очи не спираха да се стрелкат насам-натам.

— Здрасти, здрасти — казваше, прекрачвайки прага и прокарваше двете си ръце през разбърканата си коса. — Надявам се, че не съм те събудил, нали нямаш нищо против, ако включа осветлението, а… така, да, да…