Читать «Тайната история» онлайн - страница 68

— Някой — каза Франсис, развивайки един бинт, — ще трябва да извади стъклото от крака й.

— Искаш ли да опитам? — погледна я Чарлс.

— Внимателно.

Чарлс вдигна ходилото й, хвана стъклото с палеца и показалеца си и дръпна внимателно. Камила рязко си пое дъх от болка.

Чарлс се отдръпна, сякаш го бяха попарили. Посегна, за да докосне отново крака й, но не му стигаха сили да го направи. Върховете на пръстите му бяха покрити с кръв.

— Давай — подкани го Камила с доста спокоен глас.

— Не мога да го направя. Боя се, че ще ти причиня болка.

— То и така боли.

— Не мога — погледна я измъчено Чарлс.

— Дръпни се оттук — нареди Хенри нетърпеливо, застана бързо на колене и хвана крака й с ръка.

Чарлс се извърна, беше почти толкова блед, колкото и тя самата, чудех се дали е истина поверието, че единият близнак изпитва болка, когато другият е наранен.

Камила потрепери, очите й бяха широко отворени. Хенри държеше в окървавената си ръка закривеното парче стъкло.

— Consummatun est68 — каза той.

Франсис се захвана да почиства раната с йод и да я превързва.

— Господи — възкликнах, когато взех обагрения в червено къс и го вдигнах към светлината.

— Смело момиче — окуражи я Франсис, увивайки бинта около свода на ходилото й. Както повечето хипохондрици и той притежаваше онова странно качество да успокоява болните. — Браво на теб. Дори не заплака.

— Не болеше толкова много.

— Как да не болеше — каза Франсис. — Ти се държа наистина смело.

Хенри се изправи:

— Беше смела.

По-късно същия следобед, с Чарлс седяхме на верандата. Изведнъж беше застудяло, небето бе светло, но беше излязъл вятър. Господин Хач дойде, за да запали камината и до ноздрите ми достигна острата миризма на горящо дърво. Франсис също бе вътре, приготвяше вечерята, високият му, ясен и леко дрезгав глас долиташе до нас през кухненския прозорец.

Раната на Камила не бе сериозна. Франсис я откара в спешното отделение заедно с Бъни, който бе ядосан, че е проспал цялото вълнение. Върнаха се след час, Камила имаше шест шева на ходилото, превръзка и шише „Тиленол“69 с кодеин. Сега Бъни и Хенри играеха крокет, тя беше с тях, подскачаше на здравия си крак и на пръстите на другия с клатушкащата се походка на моряк, което от верандата изглеждаше доста забавно.

Ние с Чарлс пиехме уиски със сода. Опита се да ме научи да играя пикет, „защото Роудън Кроули от «Панаир на суетата» играе именно пикет“, но се оказа, че схващам бавно и картите бяха захвърлени.

Чарлс си сръбна от питието. През целия ден изобщо не си беше направил труда да се облече.

— Иска ми се да не се налагаше утре да се връщаме в Хампдън — каза той.

— Ще ми се да не се налагаше да се връщаме никога — казах аз. — Ще ми се да живеехме тук.

— Може би можем.

— Моля?

— Нямам предвид сега. Но може би бихме могли. След колежа.

— Как така?

Той сви рамене.

— Ами лелята на Франсис няма да продаде къщата, защото иска тя да остане в семейството. А Франсис може да я получи от нея почти без пари, когато стане на двадесет и една. А дори и да не успее, Хенри има повече пари, отколкото би могъл някога да похарчи. Могат да отидат и да я купят. Просто е.