Читать «Тайната история» онлайн - страница 69

Озадачих се от прагматичния му отговор.

— Искам да кажа, че единственото, което Хенри иска да прави, когато и ако завърши колежа, е да си намери някое местенце, където да пише книгите си и да изучава Дванадесетте велики култури.

— Как така ако завърши колежа?

— Може и да не иска. Може да му омръзне. И преди е говорил, че иска да напусне. Няма причина, поради която да трябва да остане тук, а и със сигурност никога няма да работи.

— Мислиш ли? — полюбопитствах, винаги съм си представял Хенри като преподавател по гръцки в някой забравен от Бога, но превъзходен колеж в Средния запад.

Чарлс изсумтя.

— Определено. Защо му е да работи? Не се нуждае от пари, а и от него би излязъл ужасен преподавател. Франсис също никога в живота си не е работил. Предполагам, че би живял с майка си, но не може да понася съпруга й. Тук ще му хареса повече, а и Джулиан ще е наблизо.

Отпих от питието си и погледнах към далечните фигури на моравата. Косата на Бъни бе паднала над очите му и той се готвеше за удар, замахваше с дървения чук за крикет и се наместваше леко, като професионален играч на голф.

— Джулиан има ли семейство? — попитах.

— Не — отвърна Чарлс с пълна с лед уста. — Има някакви племенници, но ги мрази. Видя ли това, а? — възкликна изведнъж и леко се надигна от стола.

Погледнах. На моравата Бъни най-накрая беше направил своя удар, топката мина далеч в страни от шестата и седмата вратичка, и колкото и да е невероятно, удари колчето.

— Гледай сега — казах аз. — Обзалагам се, че ще се опита да нанесе още един удар.

— Няма да му мине номерът — каза Чарлс и седна обратно, очите му не се откъсваха от моравата. — Погледни към Хенри. Той категорично няма да му позволи.

Хенри сочеше към пропуснатите вратички и дори от това разстояние можех да разбера, че цитира правилника на играта. Едва чувахме учудените викове на протест на Бъни.

— Махмурлукът ми почти премина — заяви след малко Чарлс.

— Моят също.

Светлината на моравата бе златиста и хвърляше дълги, кадифени сенки, а светлото и обсипано с облаци небе сякаш бе излязло изпод четката на Констабъл. Не исках да си призная, но си бях леко пиян.

Известно време мълчахме и гледахме. От моравата долиташе лекото пукане от ударите на дървения чук по топките за крокет, а от прозореца подрънкването на тенджерите и затварянето на шкафове. Франсис пееше, сякаш това бе най-щастливата песен на света:

— „Ний сме малки, заблудени, ний сме черните овци… Бе-бее-бее…“

— Ако Франсис купи къщата — казах най-накрая, — мислиш ли, че ще ни позволи да живеем тук?

— Разбира се. Ще умре от скука, ако са само двамата с Хенри. Предполагам, че Бъни ще трябва да работи в банката, но винаги може да идва през почивните дни, ако оставя Марион и децата вкъщи.

Разсмях се. Миналата нощ Бъни говореше затова как винаги е искал да има осем деца — четири момчета и четири момичета. Това провокира Хенри, който от своя страна изнесе дълга и сериозна реч на тема как в природата изпълнението на репродуктивния цикъл е неизменен предвестник на упадък и смърт.