Читать «Тайната история» онлайн - страница 70

— Кошмарно е — каза Чарлс. — Изобщо не мога да си го представя да стои в двора с някаква тъпа престилка през кръста.

— И с наденици на скарата.

— А около него тичат и крещят дванадесет деца.

— Пикниците на Киванис70.

— Кресла от „Лей-зи-бой“71.

— Господи.

Внезапен порив на вятъра прошумоля в брезите, облак жълти листа се понесе надолу. Отпих от питието си. Нямаше да обичам тази къща повече, дори да бях отраснал в нея, нямаше да познавам толкова добре скърцането на люлката или формите, описвани от клематиса по дървената решетка, или мекия аромат на земята, която избледняваше до сиво на хоризонта, или отрязъкът от магистралата, който едва се виждаше на хълмовете отвъд дърветата. Самите цветове на мястото се бяха просмукали в кръвта ми: впоследствие, през годините, Хампдън винаги щеше да изниква във въображението ми като неясна вихрушка от бяло, зелено и червено. А къщата първо се появяваше като ярко петно от водни бои — слонова кост, лазурносиньо, червеникавокафяво, тъмнооранжево и златно — после постепенно петната възприемаха очертанията на познатите предмети: къщата, небето, ясените. Но дори през онзи ден, там, на верандата, с Чарлс до мен и миризмата на дърво във въздуха, тя имаше ореола на спомен. Ето я, точно пред очите ми, но прекалено красива, за да бъде реална.

Стъмваше се, скоро щеше да стане време за вечеря. Изгълтах остатъка от питието си наведнъж. Мисълта да живея тук, да не трябва да се връщам при асфалтовата джунгла, универсалните магазини и сглобяемата мебел; да остана с Чарлс и Камила, Хенри и Франсис, може би дори и с Бъни; никой от нас да не се жени, да не трябва да се прибира или да ходи на работа в град на стотици километри оттук; или да върши едно от ония предателски неща, които вършат приятелите, след като завършат колежа; за това всичко да остане така, както си бе в този миг — идеята бе толкова божествена, че не съм сигурен дали и тогава съм си помислил само за миг, че може да бъде осъществена, но ми се ще да вярвам, че съм си го помислил.

Франсис наближаваше кулминацията на своята песен:

— „Джентълмените-певци да гуляят до зори… обречени навеки и завинаги…“

Чарлс се обърна и ме погледна.

— Ами ти? — попита.

— Какво имаш предвид?

— Имаш ли някакви планове? — разсмя се той. — Какво ще правиш през следващите четиридесет-петдесет години от своя живот?

На моравата Бъни бе успял да изхвърли топката на Хенри на около двадесет метра извън игрището. Избухна дрезгав смях, далечен, но отчетлив, и се понесе из вечерния сумрак. Този смях все още ме преследва.

Глава трета

Започнах да се страхувам от края на семестъра, още щом кракът ми стъпи в Хампдън, защото тогава трябваше да се прибера в Плано, в онази равнина при претъпканите с хора спирки и прахта. Краят на семестъра наближаваше с всеки изминат ден, снегът ставаше все по-дълбок, утрините — все по-тъмни и с всеки час се приближавах към датата на зацапаното циклостилно копие, закачено от вътрешната страна на вратата на дрешника ми: „17 декември — краен срок за предаване на всички разработки“. Тъгата ми започна да се превръща в нещо подобно на тревога. Изобщо не си мислех, че ще мога да издържа Коледата вкъщи, при родителите си, с пластмасовото коледно дърво, без сняг и с непрекъснато включен телевизор. А и родителите ми не ме чакаха с нетърпение. През последните години се бяха сприятелили с бъбриво и бездетно семейство — по-възрастни от тях, казваха се Макнат. Господин Макнат бе продавач на автомобилни части, а госпожа Макнат бе сива, дребна женица, която продаваше продуктите на „Ейвън“. Убеждаваха родителите ми да предприемат пътешествия с автобуси, за да посещават фабрични разпродажби, да играят някаква игра със зарове, която се казва „бънко“ и да висят в пиано бара на „Рамада Ин“. Тези дейности се случваха основно по празниците, та на присъствието ми, колкото кратко и нередовно да бе, се гледаше като на препятствие, като на нещо, за което трябва да бъда укоряван.