Читать «Тайната история» онлайн - страница 66

Небето бе безмилостно синьо. Нямаше нито един облак, а дърветата приличаха на свирепи жълти и червени сенки. Босоногият Франсис, все още облечен с халата, стъпваше внимателно по камъните и клоните, и внимателно крепеше чашата си с джинджифилова бира. Когато стигна до езерото, нагази до колене в него и кимна драматично като свети Йоан Кръстител.

Ние изухме обувките и чорапите си. Близо до брега водата бе чиста и бледозелена, обгръщаше глезените ми с хладина, а върху камъчетата по дъното играеха слънчеви петна. Хенри, със сако и вратовръзка, нагази до Франсис. Беше навил панталона си до коленете — старомоден банкер в сюрреалистична картина. Вятър шумеше в брезите, издухваше нагоре бледите коремчета на листата, после подхвана полата на Камила и я изду като бял балон. Тя се разсмя, бързо я приглади надолу, вятърът отново я вдигна.

Двамата вървяхме близо до брега, водата едва покриваше стъпалата ни. Слънцето трептеше на ярки вълни по повърхността на езерото — то не приличаше на истинско езеро, а на мираж в Сахара. Хенри и Франсис бяха малко по-далеч: Франсис, в белия си халат, говореше и оживено жестикулираше, а Хенри седеше с ръце, скръстени зад гърба. Сатаната търпеливо изслушваше пустословието на някакъв пророк от пустинята.

Изминахме доста голямо разстояние по брега на езерото, а после тръгнахме обратно. Камила бе заслонила с една ръка заслепените си от слънцето очи и ми разказваше някаква дълга история за поредната проява на кучето — сдъвкало някаква овча кожа на хазаина, те се опитали да прикрият случилото се и накрая унищожили доказателството. Аз не я слушах много внимателно. Толкова приличаше на брат си! Неговата открита и безкомпромисна красота с леки изменения се повтаряше почти по вълшебен начин у нея.

За мен тя бе истински блян: щом я зърнех, у мен се разпалваше безкрайна поредица от фантазии — от древногръцкото до готическото, от вулгарното до божественото.

Гледах я в профил и слушах сладките гърлени звуци на гласа й, когато едно рязко възклицание ме извади от съзерцанието. Тя спря.

— Какво има?

Тя гледаше надолу във водата.

— Виж.

Край крака й във водата разцъфваше тъмно перо от кръв, докато примигна, поникна тънък червен филиз, който се уви около бледите й пръсти, полюшвайки се във водата като нишка ален дим.

— За Бога, какво си направила?

— Не знам. Стъпих на нещо остро — тя постави ръка на рамото ми и аз я прихванах през кръста. В свода на крака й се бе забило остър къс зелено стъкло, дълго около седем сантиметра. Гъстата кръв изтичаше с всеки удар на сърцето й, а стъклото, обляно в червено, злокобно блестеше на слънцето.