Читать «Тайната история» онлайн - страница 67

— Какво става? — попита тя и се опита да се наведе, за да види. — Зле ли е?

Беше разрязала артерия. Кръвта бликаше бързо и силно.

— Франсис? — извиках. — Хенри?

— Пресвета Дево! — възкликна Франсис, когато се приближи достатъчно, за да види и се затича към нас, плискайки вода. Придържаше с една ръка полите на халата си. — Какво си си сторила? Можеш ли да вървиш? Нека видя — каза той задъхан.

Камила стегна хватката върху рамото ми. Цялото й стъпало бе покрито в червено. Гъсти капки се отделяха от него, падаха и се разтваряха като мастило в чиста вода.

— Ох, Боже — каза Франсис и затвори очи. — Боли ли?

— Не — отвърна тя бързо, но аз знаех, че болеше, усещах я как трепери, а лицето й бе побеляло.

Изведнъж се появи и Хенри, който се наведе над нея.

— Обгърни врата ми с ръка — нареди той и сръчно я повдигна, сякаш тя бе от слама. Едната му ръка бе под главата й, а другата под коленете. — Франсис, тичай да вземеш аптечката от колата си. Ще се срещнем по средата на пътя.

— Добре — отвърна Франсис, доволен, че са му наредили какво да прави и започна да гази към брега.

— Хенри, пусни ме да стъпя. Целият те опръсках с кръв.

Той не й обърна никакво внимание.

— Ричард, ето, вземи този чорап и го завържи около глезена й.

За първи път се сетих за турникет. Никакъв лекар нямаше да излезе от мен.

— Прекалено ли е стегнато? — попитах я.

— Така е добре. Хенри, би ли ме пуснал. Твърде тежка съм за теб.

Той й се усмихна. Един от предните му зъби бе леко счупен, не го бях забелязал преди, но правеше усмивката му много очарователна.

— Лека си като перце.

Понякога, когато се случи някакво нещастие, реалността нахлува внезапно и е трудна за разбиране. В такива случаи надделява сюрреалистичното. Действието се забавя до някакъв съноподобен каданс, кадър по кадър, помръдването на ръка, произнасянето на думите отнемат цяла вечност. Дребните неща, като щурецът на някой стрък трева или покритото с жилки листо, изглеждат великолепни, изведени на преден плат с болезнено ясен фокус. Това се случи и тогава, по пътя през ливадата към къщи. Всичко бе като картина — прекалено жива, за да е истина. Всяко камъче, всяко стръкче трева се очертаваше ясно, а небето бе толкова синьо, че ми причиняваше болка, когато го гледах. Камила се бе отпуснала в ръцете на Хенри, главата й бе виснала назад, като на мъртво момиче, извивката на шията й бе красива и безжизнена. Ръбът на полата й се развяваше абстрактно от вятъра. Панталоните на Хенри бяха оросени с капки, невероятно червени за кръв, сякаш някой бе изтръскал бояджийска четка над него. Сред всепоглъщащото спокойствие и между безшумните ни стъпки пулсът ми бучеше бързо и яростно в ушите ми.

Надолу по хълма, босоног и облечен все още в халата си, се спускаше Чарлс. Франсис го следваше. Хенри коленичи и остави Камила на тревата, тя се опря на лакти.

— Камила, мъртва ли си? — попита останалият без дъх Чарлс и се отпусна на земята, за да огледа раната.