Читать «Тайната история» онлайн - страница 60

— Разбира се, че не.

— Да, да — почваше Бъни разсеяно и изчезваше яко дим.

На следващия ден двамата с Марион обядваха заедно или се разхождаха край игрището.

— Значи си изяснихте отношенията с Марион, а? — питаше го някой от нас, щом го срещнехме насаме.

— О, да — отвръщаше смутено той.

Уикендите в къщата на Франсис бяха най-щастливото ни време. През онази есен дърветата смениха рано премяната си, но дните останаха топли и през късния октомври, така че прекарвахме по-голямата част от времето навън сред природата. Единствените ни спортни занимания се заключаваха в някоя случайна и вяла игра на тенис, но тогава всяка летяща топка излизаше извън игрището и се налагаше не много ентусиазирано да ръчкаме високата трева с дръжките на ракетите си, за да открием изгубилото се клъбце. В онова място имаше нещо, което ни вдъхновяваше за такава прекрасна леност, каквато не познавах от детството си.

Като се замисля, сега ми се струва, че докато бяхме там, пиехме почти непрекъснато — никога по много наведнъж, просто една постоянна поредица от питиета, която започваше с „блъди мери“ на закуска и продължаваше, докато станеше време да си лягаме. Тя бе и основният виновник за нашия постоянен ступор. Когато излизах навън, носех книга, за да чета, но заспивах още щом седнех в стола. Ако излезех с лодката, бързо се уморявах от гребането и просто се оставях на течението да ме носи през целия следобед. (Тази лодка! Понякога, дори и сега, когато имам проблеми със съня, се опитвам да си представя, че лежа в нея, главата ми е опряна на напречните дъски на кърмата, плясъкът на водата е някак кух, когато идва изпод дървото, а жълтите брезови листа се носят из въздуха и галят лицето ми.) От време на време опитвахме и нещо по-амбициозно. Веднъж Франсис откри берета и амуниции в нощното шкафче на леля си, та за кратко се отдадохме на порива си да стреляме в цел. (Хрътката бе станала много неспокойна от дългите години, през които е била изложена на пукота от пистолет и се наложи да я затворим в избата.) Стреляхме по буркани, подредени върху ракитена масичка за чай, която извлякохме на двора. Краят на заниманието настъпи много бързо, когато Хенри, който беше много късоглед, стреля и по погрешка уби една патица. Той беше потресен от случилото се и ние скрихме пистолета.

Другите харесваха крикета, за разлика от нас с Бъни. В крайна сметка нито един от двама ни не успя да схване напълно играта, винаги нанасяхме режещи и отсечени удари по топката, сякаш играехме голф. От време на време успявахме да се придумаме да отидем на пикник. В началото винаги бяхме прекалено ентусиазирани: менюто бе обилно, избраното място — затънтено и уединено, но всичко неизменно завършваше с една обща картина: на всички ни бе горещо, спеше ни се и бяхме леко пияни, да не говорим, че не ни се искаше да поемем по обратния път към вкъщи с всички донесени неща. Обикновено прекарвахме следобедите, излежавайки се в тревата, пиехме мартини от един термос и наблюдавахме мравките, които пълзяха в лъскава черна нишка към мръсния поднос от сладкиша. Мартинито свършваше, слънцето залязваше и сред мрак трябваше да поемем непосилния път към дома, за да се приберем за вечеря.