Читать «Тайната история» онлайн - страница 59

Никой не говореше за това, но разбрах, че първоначалните опити Марион да бъде включена в заниманията на групата са приключили катастрофално. Тя харесваше Чарлс, който по принцип бе вежлив с всички и имаше неизчерпаемата способност да си бъбри с всеки, от малките хлапета до жените, работещи в кафенетата. Отнасяше се към Хенри със страхопочитание, както се държаха с него и почти всички останали, но мразеше Камила. А между нея и Франсис се бе случило нещо толкова злополучно, че никой не искаше да го коментира. Рядко бях виждал такива взаимоотношения като връзката й с Бъни, освен у двойки, женени от двадесет години, че и повече. Тази връзка се колебаеше между затрогващото и вбесяващото. Когато общуваше с него, тя се държеше заповеднически и делово, отнасяше се с него почти по същия начин, по който се държеше с децата от детската градина. Той от своя страна редуваше сърдечността с ласкателство и нежността с язвителност. Повечето време търпеливо понасяше постоянното й гълчене, ала когато не го правеше, следваха кошмарни препирни. Понякога се появяваше на прага ми късно през нощта с вид на изтощен и разярен човек, косата му бе по-разчорлена от обикновено. В такива случаи мънкаше:

— Пусни ме, друже, трябва да ми помогнеш, Марион е яхнала метлата…

Само след минути стаята се огласяше от резки почуквания по вратата: чук-чук-чук. На прага заставаше Марион, здраво стиснала устни, като малка, разярена кукла.

— Бъни тук ли е? — казваше, повдигайки се на пръсти и протягайки врат над рамото ми, за да надзърне в стаята.

— Няма го.

— Сигурен ли си?

— Марион, той не е тук.

— Бъни! — провикваше се злокобно.

Никакъв отговор.

— Бънии!

И тогава, за мое най-голямо неудобство, Бъни овчедушно се появяваше на вратата.

— Здравей, скъпа.

— Къде беше?

Бъни започваше да хъмка и мънка.

— Трябва да поговорим.

— Зает съм сега, скъпа.

— Добре… — поглеждаше тя към изискания си малък часовник „Картие“. — Прибирам се вкъщи. Ще постоя будна около тридесет минути и после си лягам.

— Добре.

— Значи, ще се видим след около двадесет минути.

— Я почакай. Никога не съм казвал, че ще…

— Ще се видим след малко — казваше тя и си тръгваше.

— Няма да отида — подхващаше Бъни.

— Не, няма.

— За кого, по дяволите, се мисли тая?

— Не отивай.

— Все някога трябва да й дам урок. Аз съм зает човек. Постоянно съм в движение. Личното ми време си е само мое.

— Именно.

Следваше неловка тишина. Накрая Бъни се изправяше.

— Май е по-добре да си тръгвам.

— Добре, Бъни.

— Искам да кажа, че няма да ходя у Марион, ако това си мислиш — казваше той отбранително.