Читать «Тайната история» онлайн - страница 58

Най-много харесвах близнаците. Държаха се с мен весело, непринудено, по начин, предполагащ познанство, далеч по-отдавнашно от нашето. Най-много държах на Камила, но колкото и да харесвах компанията й, винаги се чувствах леко неудобно в нейно присъствие. Това не се дължеше на липсата на чар или доброта от нейна страна, а на прекалено силното желание да й покажа моите. С Чарлс се чувствах по-спокоен, въпреки че винаги очаквах срещите ни с Камила с нетърпение и мислех често за нея. Той приличаше много на сестра си, беше импулсивен и щедър, но по-мрачен. Понякога имаше дълги периоди на потиснатост, но извън тях бе приказлив. Разбирах се с него добре, в какъвто и период да се намираше. Вземахме колата на Хенри назаем и отпрашвахме към Мейн, та Чарлс да може да си хапне сандвичи в някое от любимите си заведения, ходехме до Венингтън и Манчестър, на надбягванията с хрътки в Паунъл, откъдето се върнахме с едно куче, твърде старо да се състезава, което избавихме от смъртоносната инжекция. Кучето се казваше Фрост, обожаваше Камила и я следваше навсякъде. По този повод Хенри цитира дълъг откъс за Ема Бовари и нейната хрътка: „Sa pensée, sans but d’abord, vagabondait au hazard, comme sa levrette, qui faissait des circles dans la campagne…“63

Но кучето бе изтощено и прекалено нервно, и в една декемврийска сутрин в провинцията получи сърдечен удар, скачайки от верандата, за да се впусне в щастливо преследване на една катерица. Събитието не бе неочаквано, тъй като мъжът от хиподрума бе предупредил Чарлс, че животното може да не изкара и седмица. Въпреки това близнаците се разстроиха и ние прекарахме един тъжен следобед, погребвайки кучето в градината отзад, където лелите на Франсис бяха направили пищно гробище за котките си — мястото, където всяка спеше вечния си сън, бе белязано с надгробен камък.

Кучето харесваше и Бъни. В неделя то често идваше с нас двамата на дълги и изнурителни разходки сред природата, когато прескачахме огради и потоци, и прекосявахме мочури и пасбища. Бъни си падаше по разходките, но екскурзиите му бяха толкова изтощителни, че рядко се случваше някой друг освен мен и кучето да тръгне с него. Благодарение на тези разходки обаче опознах околностите на Хампдън, пътищата за извозване на дървените трупи и ловните пътеки, скритите водопади и потайните вирчета, които ставаха за плуване.

Може да е странно, но Марион, приятелката на Бъни, идваше с нас доста рядко. Отчасти защото той не искаше да я взема със себе си, но и защото ние почти не се интересувахме от нея, а тя от нас — още по-малко.

— Много обича да е с приятелките си — разправяше Бъни на мен и Чарлс. — Говорят си за дрехи, момчета и всякакви такива глупости.

Марион беше дребна, капризна блондинка от Кънектикът, с кръгло личице, хубавка по същия обикновен начин, по който бе хубав и Бъни. Стилът й на обличане бе едновременно момичешки и ужасяващо благоприличен — поли на флорални мотиви, пуловери с избродиран монограм, чанта и обувки в тон. От време на време, когато отивах на училище, я зървах отдалеч на игрището на „Ърли Чайлдхуд Сентър“. Центърът бе част от факултета по начална педагогика в Хампдън — там децата от града ходеха на ясли и детска градина. Там беше и тя, в някой от своите пуловери с монограми, надуваше свирката и се опитваше да ги накара да млъкнат и да се строят.