Читать «Тайната история» онлайн - страница 41

Първо спря пред дома на Бъни. Той излая поредица от неразбираеми любезности, шляпна ме по рамото и изскочи от автомобила.

— Да, добре, Хенри, Ричард, пристигнахме. Прекрасно. Добре. Толкова съм ти благодарен… страхотен обяд… чао, да, довиждане… — вратата се затръшна и той се изстреля като пружина нагоре по стълбите.

Хенри се обърна към мен, когато той се прибра:

— Много съжалявам.

— Не, няма за какво — отвърнах засрамен. — Просто недоразумение. Ще ти върна парите.

Прокара ръка през косата си и с изненада установих, че тя трепери.

— Не съм си и помислил такова нещо — каза рязко. — Вината е негова.

— Но…

— Беше ти казал, че ще те води на обяд, нали?

Лека обвинителна нотка се усещаше в гласа му.

— Да — отговорих.

— И просто се оказа, че си е забравил портмонето вкъщи.

— Няма проблем.

— Има проблем — сопна се Хенри. — Това е ужасен номер. Откъде можеш да знаеш? Той смята, че всеки, в чиято компания се намира, може да извади огромна сума пари и при най-малкия намек. Изобщо не се замисля за тези неща и колко неудобна е цялата ситуация за всички. Ами ако не си бях у дома?

— Сигурен съм, че наистина го е забравил.

— Отишли сте с такси до там — рече накратко Хенри. — Кой плати?

Веднага започнах да протестирам, но изведнъж замръзнах. Бъни беше платил за таксито. Дори бе изтъкнал това с поведението си.

— Виждаш ли — каза Хенри. — Дори и не е много хитър, нали? Не стига, че го прави с всички, но да си призная, не съм и помислял, че ще има наглостта да го опита с напълно непознат.

Не знаех какво да кажа. Потеглихме към Монмът в мълчание.

— Пристигнахме. Съжалявам.

— Няма нищо. Благодаря ти, Хенри.

— Лека нощ.

Останах под лампата на верандата и го гледах как потегли. После влязох и се качих в стаята си, където се проснах на леглото и потънах в дълбок пиянски сън.

— Научихме всичко за обяда ти с Бъни — каза Чарлс.

Разсмях се. Беше неделя, късно следобед на другия ден, бях прекарал почти цялото време пред бюрото в четене на „Парменид“. Гръцкият не ми вървеше, измъчваше ме и махмурлук. Толкова дълго бях гледал текста, че буквите вече не приличаха на букви, а на нещо неразгадаемо, на отпечатъци от птичи крачета по пясъка. Гледах унесено през прозореца към ниско окосената ливада, която приличаше на зелено кадифе и на талази покриваше хълмовете на хоризонта. Тогава, някъде долу, видях близнаците, които като двойка призраци се приплъзваха по ливадата.

Надвесих се през прозореца и ги извиках. Спряха се и се обърнаха, заслониха челата си с ръце и присвиха очи срещу вечерното зарево.

— Здравей — отвърнаха те, а накъсаните им и едва доловими гласове достигнаха до мен като един. — Слез при нас.

И ето ни, разхождаме се покрай рехавата борова горичка в подножието на планината, аз съм между тях двамата.

Вечерта им придаваше особен ангелоподобен вид: русите им коси се развяваха от вятъра, бяха облечени в бели пуловери и обувки за тенис. Не знаех защо ме поканиха с тях. Държаха се съвсем вежливо, но изглеждаха предпазливи и леко озадачени, сякаш идвах от страна с непознати и ексцентрични обичаи, което ги караше да бъдат много внимателни, за да не ме изплашат или обидят.