Читать «Тайната история» онлайн - страница 40

Усетих присъствието на злобния сервитьор, който се прокрадваше в сенките и без съмнение с интерес слушаше тази размяна на реплики.

— Колко е сметката?

Бъни прокара треперещия си пръст надолу по колоната с цифри:

— Излиза, че е двеста осемдесет и седем долара и петдесет цента, без бакшиша.

Останах като зашеметен от сумата и смаян от липсата на загриженост у него.

— Това е голяма сума.

— Ами всичката тази пиячка…

— Какво ще правим?

— Не можеш ли да му напишеш чек, или нещо такова? — попита небрежно.

— Нямам чекова книжка.

— Тогава плати с кредитната си карта.

— Нямам кредитна карта.

— Стига, бе!

— Нямам — отвърнах, раздразнен още повече от държанието му.

Бъни избута стола си назад, изправи се и огледа ресторанта със заучено безгрижие, подобно на детектив, който оглежда хотелско лоби. За миг си помислих, че ще драсне, но той ме потупа по рамото.

— Седи си спокойно, друже — ми прошепна. — Отивам да се обадя по телефона.

И тръгна с юмруци в джобовете. Белите му чорапи проблясваха в сумрака.

Нямаше го дълго време. Започнах да се чудя дали изобщо ще се върне, или се бе измъкнал през някой прозорец, оставяйки ме да се оправям със сметката. Най-накрая някъде се затръшна врата и той влезе в стаята с небрежна походка.

— Не се притеснявай, не се притеснявай — каза ми, докато се приплъзна на стола си. — Всичко е уредено.

— Какво направи?

— Обадих се на Хенри.

— Той ще дойде?

— За нула време.

— Ядосан ли е?

— Не — отвърна Бъни, отхвърляйки мисълта с леко махване на ръката си. — Ще се радва да ни помогне. Между нас казано, мисля, че освен това се радва на възможността да излезе от къщи.

След около десет ужасно неудобни минути, през които се преструвахме, че пием утайката на студеното си кафе, в салона влезе Хенри с книга в ръка.

— Видя ли? — прошепна ми Бъни. — Знаех си, че ще дойде. Ей, здравей — поздрави, когато Хенри доближи масата. — Колко се радвам да те видя.

— Къде е сметката? — каза Хенри с безизразен и глух глас.

— Тук някъде, друже — отвърна Бъни, тършувайки между чашите за кафе и алкохол. — Хиляди благодарности. Длъжник съм ти наистина…

— Здравей — обърна се студено Хенри към мен.

— Здравей.

— Как си? — държеше се като машина.

— Добре.

— Добре.

— Ето, заповядай, приятелю — каза Бъни и му подаде сметката.

Хенри изпитателно погледна крайната сума, но по лицето му не бе изписано нищо.

— А — дружески каза Бъни, а гласът му отекна в напрегнатата тишина, — щях да се извиня, че съм те откъснал от книгата ти, но ти си я взел със себе си. Какво четеш? Нещо интересно?

Хенри му я подаде без да каже нищо. Буквите на корицата бяха на някакъв източен език. Бъни я погледна за миг и му я върна.

— Интересно — каза неопределено.

— Готови ли сте да тръгваме? — попита рязко Хенри.

— Ама разбира се — отвърна бързо Бъни, скочи и едва не събори масата. — Само кажете. Undele, undele.44 Когато кажеш.

Хенри плати сметката, а Бъни се въртеше край него като провинило се дете. Пътят към дома бе мъчителен. Бъни бе на задната седалка и направи няколко умели, но обречени опита да завърже разговор — изблиците му проблясваха и потъваха. Хенри не отместваше очи от пътя, а аз седях на предната седалка до него. Бърниках вградения пепелник, отварях го и го затварях, докато в един момент не осъзнах колко дразнещо бе това и с мъка се принудих да спра.