Читать «Тайната история» онлайн - страница 39

Задименото помещение се въртеше с бясна скорост, пурата не ми помагаше да спра вихъра. Напротив, от нея ми се привидяха ярки петна, които по краищата бяха тъмни, заприличаха ми на ужасните едноклетъчни същества, заради които присвивах очи, за да ги гледам през микроскопа, докато ми причернее. Изгасих пурата в пепелника или по-скоро в онова, което взех за пепелник, но се оказа десертната ми чинийка. Бъни внимателно свали очилата си с позлатени рамки и започна да ги лъска с кърпа. Без тях очите му изглеждаха малки, слаби и приветливи, насълзени от дима и сбръчкани от смях в ъглите.

— Е, друже, на това му викам обяд, нали така? — каза той, захапал пурата със зъби и вдигнал очилата към светлината, за да провери дали няма прашинки по тях. Приличаше на младия Теди Рузвелт42, без мустаци, току готов да поведе конницата нагоре по хълма Сан Хуан или тръгнал по следите на някой див звяр.

— Прекрасен обяд. Благодаря.

Той издуха огромен облак синкав и вонлив дим.

— Страхотна храна, добра компания, много пиячка, какво повече можем да искаме? Как беше онази песен?

— Коя песен?

— „Искам обяд — запя Бъни, — разговор и…“43 т.н., пам-пам-пам.

— Не я знам.

— Аз също. Етел Мърман я пее.

Навън се смрачаваше и докато се опитвах да съсредоточа погледа си отвъд предметите, които непосредствено ни заобикаляха, видях, че освен нас в ресторанта нямаше никого другиго. В един от далечните ъгли се мержелееше някаква неясна фигура, която взех за нашия сервитьор — мрачно същество, обладаващо известна доза свръхестественост, но без да притежава онова всепоглъщащо излъчване, за което твърдят, че е характерно свойство на сенките. Бяхме център на неговото внимание и почувствах как е съсредоточил върху нас цялата сила на своята призрачна омраза.

— Ъ… — рекох и така се наместих на стола, че едва не паднах. — Май трябва да си вървим.

Бъни махна с ръка великодушно и обърна сметката, започна да я разучава, докато ровеше по джобовете си. В следващия миг вдигна поглед и се усмихна:

— Знаеш ли, друже…

— Да?

— Никак не ми се ще да ти причинявам това, но нека този път обядът да е за твоя сметка.

Хвърлих му пиян, изпълнен с недоумение поглед и се изсмях.

— Нямам и пукната пара в себе си.

— Нито пък аз — допълни той. — Смешно е, но изглежда съм забравил портмонето си вкъщи.

— Стига де, шегуваш се.

— Никак даже. Нямам и цент. Бих ти показал празните си джобове, но Пружинко ще види.