Читать «Тайната история» онлайн - страница 42

— Откъде разбрахте за това? За обяда?

— Бъни се обади тази сутрин. А Хенри ни разказа снощи.

— Стори ми се много ядосан.

Чарлс сви рамене:

— По-скоро ядосан на Бъни, но не и на теб.

— Нямат особена слабост един към друг, нали?

Те сякаш се изненадаха от думите ми.

— Те са стари приятели — каза Камила.

— Най-добри приятели, бих казал — допълни Чарлс. — Беше време, когато бяха неразделни.

— Струва ми се, че доста се карат.

— Разбира се — каза Камила. — Но това не означава, че не държат един на друг. Хенри е толкова сериозен, а Бъни толкова — всъщност несериозен — че двамата се разбират много добре.

— Да — вмъкна Чарлс. — Веселият и Замисленият45. Идеална двойка. Мисля, че Бъни е единственият човек на земята, който може да разсмее Хенри — той млъкна изведнъж и посочи в далечината. — Бил ли си някога там? На онзи хълм има гробище.

Едва го виждах през боровете — ниска, разпиляна редица от надгробни плочи, разкривени и изядени от времето, наклонени под такъв ъгъл, че създаваха трескаво и свръхестествено усещане за движение, сякаш някаква истерична сила, може би полтъргайст, ги бе разпиляла само миг преди това.

— Старо е — каза Камила. — От осемнадесети век. Тук е имало град, църква и мелница. Не е останало нищо друго, освен основи. Но все още се виждат очертанията на градините. А сега на мястото на къщите растат ябълки, дива майорана и дъхави рози. Един Господ знае какво се е случило навремето. Вероятно епидемия, или пък пожар.

— Или нападение на индианците — допълни Чарлс. — Някой път трябва да отидеш и да разгледаш, най-вече гробището.

— Красиво е. Особено през зимата.

Слънцето беше слязло ниско и къпеше в злато дърветата, които хвърляха дългите си и разкривени сенки по земята пред нас. Известно време се разхождахме, без да говорим. Въздухът бе изпълнен с тежката миризма на далечни огнища и хапеше с хладината на здрача. Единственият шум бе от стъпките ни по насипалата с чакъл пътека и свиренето на вятъра в боровете. Спеше ми се, главата ме болеше и всичко бе обкръжено от някакво усещане за нереалност, за сън. Имах усещането, че всеки миг ще се сепна с глава върху купчина книги и ще се събудя сам в мрачната стая.

Изведнъж Камила спря и сложи пръст на устните си. Върху едно повалено дърво, разсечено на две от мълния, бяха кацнали три огромни черни птици, които бяха твърде едри за врани. Досега не бях виждал такива.

— Гарвани — каза Чарлс.

Не помръдвахме и ги гледахме. Едната тромаво подскачаше към края на един клон, който скърцаше и се люлееше под тежестта й, докато накрая се оттласна и с грачене се издигна във въздуха. Другите я последваха със силен плясък на крилете си. Образуваха триъгълник и се понесоха над ливадата — три черни сенки над тревата.