Читать «Тайната история» онлайн - страница 359

Сините й очи се разшириха.

— Здравей! Толкова много съм слушала за теб!

— И аз за теб — отвърнах вежливо.

Тя си придърпа един стол до леглото на Франсис, седна, мила и все така усмихваща се.

И сякаш като по магия разговорът секна.

Камила се появи в Бостън на другия ден, тя също бе получила писмо от Франсис.

Дремех в стола край леглото. Четях на Франсис „Нашият общ приятел“ — сега като се замисля, бе странно каква голяма част от времето ми с Франсис в бостънската болница приличаше на времето, прекарано от Хенри с мен във Върмонт. Събудих се от изненаданото възклицание на Франсис. Когато я видях да стои на фона на потискащата бостънска светлина, помислих, че сънувам.

Изглеждаше по-стара. Бузите й бяха малко по-хлътнали. Косата й бе различна, подстригана късо. Бях започнал да мисля и за нея като за призрак, без да го осъзнавам; но да я видя, изнурена, но все така красива, от плът и кръв! Сърцето ми подскочи толкова радостно и буйно, че щях да се пръсна, помислих, че ще умра на място.

Франсис седна в леглото и протегна ръце.

— Скъпа. Ела тук.

Тримата прекарахме заедно в Бостън четири дни. През цялото време валеше. Франсис излезе от болницата на втория ден, който по случайност се оказа Заговезни.

Никога не бях идвал в Бостън, мислех си, че прилича на Лондон, който също никога не бях виждал. Сиво небе, къщи с червени тухли и китайски магнолии в мъглата. Камила и Франсис искаха да отидат на литургия, придружих ги. Църквата бе претъпкана и ветровита. Отидох до олтара с тях, за да се поклоня, тътрех се с поклащащата се редица. Свещеникът бе прегърбен, облечен в черно и много стар. Направи с палец кръстен знак на челото ми. „Защото пръст си и в пръст ще се превърнеш.“202 Отново се изправих, когато дойде време за причастието, но Камила ме хвана за ръката и бързо ме издърпа. Тримата останахме на местата си, докато пейките се опразниха и дългата и тътреща се редица отново се насочи към олтара.

* * *

— Знаеш ли — каза Франсис, когато излизахме, — веднъж направих грешката да попитам Бъни дали някога се е замислял за Греха.

— Какво ти отговори? — попита Камила.

Франсис изсумтя.

— Каза „Не, разбира се, че не. Не съм католик.“

Прекарахме целия следобед в тъмен малък бар на Бойлстън стрийт, пушехме и пиехме ирландско уиски. Разговорът се завъртя към Чарлс. Оказа се, че през изминалите няколко години е гостувал от време на време в дома на Франсис.

— Преди две години Франсис му зае доста пари — каза Камила. — Много мило постъпи, но не трябваше да го прави.

Франсис сви рамене и допи уискито в чашата. Беше ясно, че темата го кара да се чувства неудобно.

— Така исках.

— Никога няма да ти ги върне.

— Добре.

Изгаряше ме любопитство.

— Къде е Чарлс?

— Кара я някак си — каза Камила. Беше ясно, че и тя се чувстваше неловко от темата. — За кратко работи за чичо ми. После свиреше на пиано в един бар, но както можеш да си представиш, не се получи много добре. Баба ни щеше да се побърка. Най-накрая накара чичо да му каже, че или ще се стегне, или ще трябва да се изнесе от къщата. Той избра втория вариант. Нае си стая в града и продължи да работи в бара. Но накрая го уволниха и се принуди да се прибере вкъщи. Точно тогава започна да идва тук. Беше много мило от твоя страна — обърна се тя към Франсис, — да му отделяш толкова внимание.