Читать «Тайната история» онлайн - страница 358

Чудя се дали ще видя Хенри от другата страна. Ако го видя, нямам търпение да го питам, защо, по дяволите, не застреля всички ни, за да се свърши.

Недей да се чувстваш зле заради всичко това. Наистина.

Веселяшки,

Франсис“

Не го бях виждал от три години. Писмото бе отпреди четири дни и носеше печат от Бостън. Оставих всичко и тръгнах за летището, качих се на първия самолет за Логан. Намерих Франсис в болницата „Бригам енд Уименс“, където се възстановяваше, след като бе прерязал вените на китките си с бръснач.

Изглеждаше ужасно. Беше мъртвешки блед. Каза, че прислужницата го намерила в банята.

Беше в самостоятелна стая. Дъждът барабанеше по сивите стъкла на прозорците. Страшно много се зарадвах да го видя, а мисля, че и той се радваше да ме види. Говорихме с часове — нищо важно, наистина.

— Чу ли, че ще се женя? — каза той по-късно.

— Не — изненадах се.

Мислех, че се шегува. Но той се поизправи в леглото, бръкна в нощното шкафче и извади снимка, която ми показа. Синеока блондинка, облечена с вкус, с тяло като на Марион.

— Хубава е.

— Глупава е — избухна Франсис. — Мразя я. Знаеш ли как я нарича братовчед ми? Черната дупка.

— Защо?

— Защото когато влезе в стаята, разговорът изчезва.

— Тогава защо ще се жениш за нея?

Не ми отговори веднага.

— Виждах се с един човек. Адвокат. Малко пие, но няма проблем. Замина за Харвард. Ще го харесаш. Казва се Ким.

— И?

— Дядо ми разбра. По най-мелодраматичния начин, който можеш да си представиш.

Взе цигара. Трябваше да му я запаля, заради ръцете. Беше наранил едно от сухожилията, свързващо палеца му.

— И — продължи, издухвайки облак дим — трябва да се оженя.

— Или?

— Или дядо ми ще ме остави без пукнат цент.

— Не можеш ли да се справиш сам?

— Не.

Каза го с такава увереност, че това ме раздразни.

— Аз се справям — казах.

— Но ти си свикнал.

Точно тогава вратата на стаята му се отвори. Беше сестра — не болнична, а друга, наета от майка му.

— Господин Абърнати! — каза тя весело. — Имате посетител!

Франсис затвори очи, а после ги отвори.

— Тя е — каза той.

Сестрата се отдръпна. Спогледахме се.

— Франсис, не го прави.

— Трябва.

Вратата се отвори и блондинката от снимката, цялата грейнала, влезе с валсова стъпка, бе облечена с розов пуловер с изтъкани по него снежинки, а косата й бе вързана отзад с розова панделка. Всъщност беше доста хубава. Беше се натоварила с подаръци, сред които имаше плюшено мече, желирани бонбони в целофан, броеве на „Атлантик мънтли“, „Ескуайър“. Боже мой, от кога Франсис четеше списания?

Приближи се до леглото и бързо го целуна по челото.

— Виж, скъпи — обърна се тя към него, — нали бяхме решили да не пушим.

За моя изненада изтръгна цигарата от пръстите му и я загаси в пепелника. После погледна към мен и отново грейна в усмивка.

Франсис прокара превързаната ръка през косата си.

— Присила — каза той безизразно, — това е моят приятел Ричард.