Читать «Тайната история» онлайн - страница 357

Бяхме изкарали там шест месеца, когато със Софи се разделихме. Тя каза, че съм бил затворен. Никога не знаела какво мисля. Начинът, по който съм я гледал понякога сутрин, след като се събудя, я плашел.

Прекарвах цялото си време в библиотеката, четях драматурзите от якобинската епоха. Уебстър и Мидълтън, Търнър196 и Форд. Темата на специализацията ми бе доста отвлечена, но аз намирах онзи осветен от свещи, коварен свят на неовъзмездени грехове и поругана невинност, в който те ме пренасяха, за привлекателен. Дори заглавията на пиесите им притежаваха някаква особена привлекателност, като капани в пода, водещи към нещо красиво и зло, което бавно клокочеше под повърхността на нравствеността: „Бунтарят“, „Белият Дявол“, „Разбитото сърце“197. Задълбочих се в тях, водех си бележки в полетата. Якобинците са имали ясно усещане за катастрофа. Разбирали са явно не само злото, но и многообразието на номерата, които то използва, за да се представи за добро. Усещах, че достигат до сърцевината на нещата, до същинската поквареност на света.

Винаги съм харесвал Кристофър Марлоу и често се улавях, че мисля за него. Един негов съвременник го наричал „Милото хлапе Марлоу“. Бил е учен, приятел на Рали и Наш, най-ярките и образовани умове в Кеймбридж. Движел се е в най-извисените литературни и политически кръгове, той е единственият от всичките му събратя-поети, когото Шекспир пряко назовава. Същевременно обаче бил фалшификатор, убиец, дружал с най-развратни хора и се отличавал с най-покварените нрави, които „проклина, умирайки“ в кръчма на двадесет и девет години. През онзи ден с него били един шпионин, един джебчия и „прислужник от простолюдието“. Един от тях пронизал смъртоносно Марлоу точно над окото, „от което гореспоменатият Крист. Марлоу умрял веднага.“

Често се сещах за тези негови редове от „Доктор Фауст“:

„Стопанинът се кани да умира.

Той завещание написа вече —

имота и дома си ми остави…“198

И за следния, изречен настрана, в деня когато Фауст, облечен в черно, отива в двора на императора:

„… той толкова прилича на магьосник…“199

Когато пишех дисертацията си върху „Трагедията на отмъстителя“200 на Търнър, получих писмо от Франсис:

24 април

Скъпи Ричард,

Ще ми се да можех да твърдя, че писането на тези редове е трудно за мен, но не мога. Години наред животът ми се разпада и най-после ми се струва, че е дошло време да извърша едно достойно дело.

Това е последната ми възможност да говоря с теб, поне що се отнася до този свят. Искам да ти кажа следното. Работи усилено. Бъди щастлив със Софи. (Не знаеше, че сме скъсали.) Прости ми за всички неща, които сторих, но най-вече за онези, които не направих.

«Стига плачове! Всяка луна е ужасна.»201 Колко тъжна и красива строфа. Винаги съм се надявал, някой ден да имам възможност да я използвам. А може би изгревите на онзи свят, където съвсем скоро ще се озова, няма да бъдат толкова мъчителни. От друга страна, атиняните гледат на смъртта просто като на сън. Скоро сам ще разбера.